Андрий Будугай
Словото
7. Словото-воин
Ще започнем с това, че съгласно нашите догадки, лат. дума vox[1] е дала начало не само на споменатата в предишната глава дума враг /изпращащ заклинание/, косвено свързана с понятието воин, но и на самото понятие воин, имащо в древнорус. език формата воя. Воя е съкоренна на лексемите война, войска, завоевател. В руските етимологични речници има различна трактовка на произхода на думата воин. Само Павел Черных[2] посочва, че Измаил Срезневский привежда случаи, в които думата вой (в ед.ч.) се употребява със събирателно значение – войска, рат.
Воят и виковете са били използвани от воините като средство за психически натиск върху противника в началото на боя. Подобно използване на звука може да се наблюдава при някои видове животни в двубоя между самците за правото да обладаят самката. Аналогично са използвали силата на гласа героят от руските билини Соловей-разбойник, а в древногръцката митология сирените[3] и бог Пан, чийто страшен вик прогонвал титаните по време на битките, които боговете водели с тях. Явно още от онези времена се е появило понятието панически страх, което може да се отнася както за отделното индивидуално съзнание (ако страхът го е обхванал на всички негови равнища), така и за група хора (когато страхът заразява цялата група).
В средновековна Япония дори е имало тайна школа за единоборство, в която воинът е могъл да оглуши (да откачи слуховия рецептор), да извади противника от равновесие и да парализира действията му със силата на гласа си, познавайки и владеейки окултните качества на звука. В украинския език има дума наголос със значение „ударение”, като че ли гласът се свързва с удар. А в руския език има дума наглость /наглост/, която подсказва сякаш, че наглият потиска волята на другите със силата на гласа си.
Викът на воините е имал за цел, от една страна, да укрепи духа за настъпление[4], а от друга страна, да сплаши и евентуално да предизвика срив в психиката на врага. В езическата епоха виковете вероятно са служели, за да се определи кое племе има по-силен дух-покровител: войската, която има по-силен и по-мощен вик, има и по-могъщ покровител и съответно по-силен егрегор, а това означава, че шансовете за победа са на нейна страна. Забележително е, че и в съвременния свят на шоу-бизнеса се използва прийомът за определяне на победителя по силата на виковете на зрителите. А в спорта запалянковците, със своите викове, оказват енергийна поддръжка на любимия си отбор и се стараят да потиснат спортистите и феновете на противниковия отбор. Аналогично е било използването на силата на виковете и при гласуването в Новгородското вече /Общо събрание/: приема се онова решение, за което най-силно крещят представителите на населението.
Един изследовател на историческите събития е проявил интерес към причината за голямата – неколкократна – разлика между броя на убитите в битките воини сред победителите и сред победените. Проучвайки значително количество архивни документи, включително и в библиотеката на Ватикана, той стигнал до извода, че от огромно (понякога от решаващо) значение е бил факторът психическа атака.
Говорейки за значението на психиката, ще споменем един пример: и в нашата епоха има случаи, когато ранени в боя войници продължават да настъпват, не обръщайки внимание на раните си – дори когато тези рани са много тежки. Щом раненият насочи вниманието си само към раната, силите му веднага го напускат и той загубва всякаква боеспособност.
Не по-малко значение е имала психиката и в древността. Затова онази войска, която бивала сломена психически от мощния натиск на виковете и от заплашителните цветни и други атрибути на противника си, не е била в състояние да му окаже здрава съпротива и дори се разбягвала. Тогава на победителите не оставало нищо друго, освен да догонват и доубиват сломения психически и изпаднал в паника бягащ враг. Именно с това по всяка вероятност се обяснява и голямата разлика между броя на загиналите от двете страни. А армията на Древния Рим, извоювала множество победи през цялата история на съществуването на империята, се е отличавала и с висока дисциплина и с добро синхронизиране на действията на бойците.
Всички знаем какво представлява явлението резонанс, когато вълните, наслагващи се една върху друга, придобиват колосална сумарна сила. Именно затова на войниците от минаваща по мост войскова колона се заповядва да не маршируват, за да не се срути случайно мостът. А когато римляните са издавали неистови викове в синхрон и същевременно удряли оглушително с мечове по щитовете си, придвижвайки се в равни редици, можем да си представим какво потискащо въздействие е оказвал на противника този грамаден звяр, чието огромно единно тяло било съставено от толкова много бойци.
За връзката между силата на войската и силата на гласа, както и за връзката с духа-покровител –енергийния заряд на егрегора – в определена степен свидетелства и един факт от живота на бандитските групировки в Русия – така наречената братва. Всяка група, освен тренирани качки-мордовороты, има и приболтушник[5], който умее да говори с бандитски понятия. „Качките” естествено насочват почти цялата си енергия към мускулите, а не към умствения си апарат. Те са ударната сила на бандата. Интелектуалните задачи не са по техните възможности и трябва да се решават от главатарите и от „приболтушниците”.
Само последните се специализират в усвояването на методите за водене на спорове и постигане на надмощие, като използват подмяна на думи и манипулиране със значенията им, както е при софизмите. Така се получава, че понякога един хилав и мършав на външен вид приболтушник може да „върже” само с думи няколко мордовороти, които го презират, но същевременно се боят от него.
Когато между групировките трябва да се разпредели някаква територия за сфери на влияние или за някаква друга цел, по принцип конфликтът започва да се разрешава не със силови методи, а от всяка банда се излъчват за дуела приболтушниците. Скоростта в техните словесно-мисловни двубои е много голяма: скоростта е едно от най-важните средства да не позволиш на противника си да се опомни и след като той потъне в някоя от менталните предварително скалъпени уловки, всичко се оказва като предопределено.
Загубата в такъв своеобразен дуел с това именно и решава съдбата на цялата групировка: нейният егрегор се пробива и бандата, стояща зад приболтушника-победител, довършва започнатото от него. От само себе си се разбира, че най-рафинираният „ментален борец” струва по-скъпо, и естествено е, че такъв може да си осигури само по-голямата групировка-банда.
В известна степен подобна на приболтушниците функция в древността са изпълнявали и във всяка от сражаващите се армии бойците, които индивидуално са участвали в двубой преди битката. Те излизали пред очите на всички от двете армии. При това за такива двубои са били предпочитани не най-силните, а най-опитните, най-изкусните във военното дело воини.
Да припомним израза „лош е онзи войник, който не мечтае да стане генерал”. Очевидно става дума не за генералски пагони и за възможност да издаваш заповеди към останалите, а за съзнанието, за опита на военачалник, за способността ти да мислиш и действаш като пълководец и стратег. Човекът, излизащ напред, за да се бие за своята войска, през цялото време на двубоя се бил превърнал сякаш в пълководец, предопределящ до голяма степен изхода от битката, а може би и от цялата война, а същевременно – по същество – и съдбата на Родината си. Той е ставал човек с променено състояние на съзнанието (нека употребим израз от езотериката), в когото се фокусира енергията на цялата армия, в която пък своеобразно се концентрира психичната енергия на всички жители на държавата.
Ако няма достатъчно подготвена здрава психика, такъв човек просто не би издържал на мощния напор върху индивидуалното му съзнание на енергиите от егрегора на двете враждуващи страни. Всяка лична слабост на този човек и всеки недостатък, проявен в такъв двубой, многократно се усилват под напора на енергиите и при скоростта на подобен много отговорен дуел: само една неистинна мисъл – и аурата му може да бъде пробита, а психиката му тогава буквално ще бъде пометена. Губещият по този начин на финия невидим план се превръща в нещо като разбита врата, през която стремглаво нахлува вражеският егрегор.
Всеки от бойците, излизащи на такъв двубой от името на своите армии, е длъжен да решава по време на индивидуалната схватка, в буквалния смисъл на думата, почти всички задачи на пълководец, отчитайки условията на местността, времето, вида оръжие на противника и определяйки до каква степен той владее оръжието и много други фактори, за които би могъл да разкаже[6] всеки, който е преживял такава битка, а навярно и самият участник в този индивидуален бой не би могъл да осъзнае до край всичко, което прави в такива минути.
Интересно е, че в Индия, където от стотици години е създадена кастова система, царят и воините принадлежат към една каста – кшатри. По време на война царят е ставал главнокомандващ армията и, разбира се, е бил длъжен да владее добре воинското изкуство. Всяка неговата мисъл и всяка негова дума са имали много по-голямо значение в сравнение с мирновременния живот.
Изкушени сме да приведем още един пример за значението на Словото и думите във военното дело – от един исторически филм, посветен на един от славянските князе в територията на днешна Украйна. Той тръгва с дружината си на поход срещу Византия. По пътя си славяните печелят сражение след сражение с разположените по маршрута им вражески гарнизони, но и малко по малко губят силите си. Византийският император в Константинопол е силно стреснат, узнавайки за приближаващата угроза, и сключва сделка с командир на наемна армия от 2000 души.
В подходяща местност византийците правят засада и славянската армия, в която са останали близо стотина души, като минава през котловината, се оказва ненадейно обкръжена от всички страни от превъзхождаща я над 20 пъти противникова армия, разположена по съседните височини. Князът и цялата дружина решават да не се предадат и да приемат смъртта достойно, като истински воини. Събличат се до кръста голи, оседлават конете си и започват да се движат в кръг и да пеят. Императорът, предвкусвайки близка победа, снизходително и самодоволно наблюдава всичко това, сякаш е детско забавление, давайки на княза последна възможност да се „налудува”, преди да хлопне вратата на капана.
След завършването на песента си при последния кръг славяните като забити в земята очакват да приемат последния бой. Императорът заповядва на военачалника на наемниците да ги унищожи, но той не помръдва от мястото си и отговаря, че славяните са изпели Песента на смъртта. Императорът в недоумение пита: „Е, и какво от това?”, след което наемникът обяснява, че няма да издаде заповед за настъпление, защото след тази песен всеки от славяните струва колкото 10 войници, а той не иска да пусне хората си в битка, в която със сигурност ще умрат най-малко половината от тях. Подобна заповед ще настрои подчинените му срещу него. Явно Песента на смъртта е своеобразно заклинание, призоваващо на помощ някой от много силните духове – на него воините ще се подчинят всецяло в очакването на достойна смърт, като, преди да умрат, ще убият възможно най-големия брой врагове.
Съвсем е възможно нещо подобно на тази Песен на смъртта да е била и молитвата на Самсон преди геройската му гибел. От Библията е известно, че Самсон е син на Маной от Дановото племе от град Цора. Още от „утробата на майка си”, която дълго не е имала деца, той е избран за служение на Бога. На родителите е било дадено повеление на Господа да подготвят сина си за назорейство – обет, изискващ от посветения определени аскетични ограничения и забрана да стрижат косата си (Чис. 6:1-5). Целият живот на Самсон е непрекъсната борба с филистимците, чиито гнет „синовете Израилеви” изтърпяват цели 40 години. С измама враговете узнават, че огромната сила ще изчезне, ако се отреже косата на Самсон: обетът за назорейство ще бъде нарушен и Самсон ще стане „като другите човеци”. През нощта филистимците остригват спящия Самсон, ослепяват го и го правят свой роб.
Косата на богатира с времето пораства пак. Но филистимците завеждат Самсон в храма на своя бог Дагон и пожелават да го принудят да позабавлява насъбралите се „филистимски владелци” и около три хиляди прости филистимци на покрива на храма, дошли да погледат унижението на юдейския герой. Самсон се помолва искрено: „Господи Боже! спомни си за мене и ме подкрепи само сега, о, Боже! за да си отмъстя изведнъж на филистимци за двете си очи” (Съд. 16: 28).
Бог чува Самсон и му връща предишната сила. Той измества двата средни стълба на храма и събаря цялото здание върху себе си и всички събрали се, убивайки в мига на своята смърт повече врагове, отколкото е убил през целия си живот. Тази молитва на съзнателно приелия смъртта герой, както и Песента на смъртта, е била произнесена с цел той да получи възможността да умре достойно и, умирайки, да унищожи колкото е възможно повече врагове.
Забележително е също така, че на Самсон са простени от Бога греховете поради това, че той никога не е изговарял напразно името на Бога. Силата му е запазена до мига, в който той открива пред своята любима-предателка Далила, че е назорей. Няколко думи, измъкнати от устата на героя чрез хитростите на Далила, се оказват съдбоносни за Самсон...
Може би не е случайна, според нас, приликата не само на лексемите вой и война, но и на такива думи като рус. крик /вик/ и нем. Krieg /война/ и Krieger /воин/, както и на бълг. вик и витяз. Във всеки случай връзката между думите и воините за нас е несъмнена и още веднъж подчертава езотеричното значение на думите.
Приключвайки своите размисли за Словото и думите като средство за развитие на човешкото съзнание, помагащо му да навлиза в Космичната Йерархия на същества от различните еволюционни вълни, ще кажем, че ние само се докоснахме до няколко аспекта на тази наистина необятна тема. Би било радостно, ако написаното подтикне някои задълбочено мислещи читатели да разсъждават, за да могат по-дълбоко да проникват в тайните на Словото. Както е казала известната мислителка и духовна сподвижница Елена Ивановна Рьорих „ще овладее пътя вървящият”. Така че на добър път, скъпи приятели!
Украйна, гр. Переяслав-Хмелницки, 2003-4 година
Превод от руски – Невяна Керемедчиева
За първи път на български (но с псевдоним Божидар Ставров) тази част бе публикувана в електронното списание „Палитра”, бр. 13-19 от 2005 година. Впоследствие, с истинското име на автора в руски вариант (Андрей Будугай), тя бе публикувана във вестник „Родово имение” (брой 44/2009 г. и броеве 26, 27, 29-32 и 34/ 2010 г.) и като книга, през 2010 г., в електронното издателство Lulu.com:
[2] Павел Яковлевич Черных. Историко-етимологический словарь современного русского языка (в 2-х т.). – М.: Рус. яз., 1994.
[4] Тежкоатлетите казват, че викът по време на вдигането на тежести добавя сили, според някои, до 20 %.
[5] Простонародната дума приболтушник се образува от болтать /разговарям за нещо неважно, незначително/ (< болтать языком).
[6] А това далеч не е всичко, тъй като за обикновен човек не е възможно да обхване мащабите на подобен двубой.
Няма коментари:
Публикуване на коментар