Хоро - статия от А. Будугай

                                              Андрий Будугай

                   Хоро 
                                             На певеца Илия Луков

Хоро е названието на български народен танц, който навярно може да се счита в известна степен за танцовия символ на този народ. Нямайки възможност засега да се запознаем с етимологията на тази дума, можем обаче да изразим догадката, че тя преди всичко е свързана с др.гр. дума хорея. С нея в Древна Елада първоначално се е наричала съвкупността на поезия, музика и танц – както твърди изтъкнатият изследовател на древногръцката култура Фаддей Зелинский[1] – „триединната зараждаща се клетка-ядро” на по-късно обособилите се изкуства. С времето това название като че ли се е разклонило в своето значение и се е утвърдило и за играта (хореография, хоро, хоровод), и за една разновидност в съчетанието на поезия и музика – колективното (хоровото) пеене.

Иска ни се да поставим ударение на първоначалното значение на думата хорея: вероятно като отглас на древното триединство в нейното значение българите и сега говорят за хорото, че те него не го танцуват, а го играят. Именно първоначалното значение на думата хорея носи идеята за единство, което бихме желали да отделим и подчертаем. Хорото е съборност, братско единение (=събиране < брат > братя), сливане в едно цяло на хора, които дотогава са били различни и доста разединени, хармонизиране на техните взаимоотношения и превръщането им за определен период от време в единен жив организъм, излъчващ във всички посоки вълни на радост и щастие, подобно на начина, по който Слънцето излъчва своите живототворни лъчи. Вероятно не е случайност, че старославянският езически бог на слънцето е бил наричан с името Хорс, толкова подобно на думата хоро. Името Хорс е съкоренно на руската дума хорошо, която е родствена по смисъл на гореспоменатото понятие щастие.

Щастието (на руски счастье) е по същността си хармонично съединяване в едно цяло на отделните части, тяхното съвместно участие в един (=единен) процес, а хармонията, по съдържателното и точно определение на древните гърци, е съгласуването на разногласните части. Самата дума хармония (на руски гармония) напълно би могла да бъде у древните гърци съставна и да се състои от две части: гар-/хар- + монос /един, единен/, т.е. множественост (нека кажем хоро), съединение в едно цяло.

На гар- много прилича и укр. гарно /добре, гореспоменатото рус. хорошо/, което също може да се асоциира с понятието за щастие, радост: ср. укр. веселка /дъга/ (дума, съкоренна с весел), която на украински има още едно име райдуга /дъга на рая/ – дъгата е хармонично съчетание на цветовете от спектъра, което създава усет за радост и щастие. От това семантично гнездо може да бъде и думата с гръцки произход харизма /обаяние/, която на свой ред може да бъде съкоренна с думите очарование и фр. charme /очарование, пленителност, обаяние/ – състоянието на щастие на човека, на неговата енергийна хармонична цялост, излъчваща наоколо вълни на радост. От само себе си се разбира, че такова състояние предизвиква и хорото, при което хората, които го играят, са в състояние на взаимно допълване, за да се получи цялостност (сравн. цел-цял-изцеление). Дори онези, които сами не играят, а само гледат хорото отстрана, чувстват мощната енергия, която се излъчва от играещите.

Прокарвайки червената нишка на идеята за единството, братството, ще изтъкнем, че тя е характерна за много славянски народи. Така например можем да си припомним стария селски обичай, наричан от българите тлака или меджия, а от украинците – толока. Хората се събират, за да подпомогнат заедно и безвъзмездно свой съселянин при извършването на някаква трудоемка работа (обикновено строеж на дом), която той не е в състояние да извърши сам за много кратко време.

Тук ни се иска да направим отклонение и да добавим няколко думи за ефекта, за който за първи път авторът узна от труда Из жизни идей на споменатия в началото на това есе Фаддей Зелинский: „Ясен и безспорен е фактът, че няколко човека заедно могат, при еднаква употреба на време и труд, да извършат по-голям обем физическа работа, отколкото ако всеки работи поотделно”.

За такъв точно ефект се говори и в холизма – едно от направленията на изследователската дейност в съвременните науки. Един от основополагащите холистични принципи е това, че показателят на механичния сбор от частите на някоя система не съвпада с показателя на тази система в цялост. Този показател на сбора може да бъде по-висок или по-нисък. Той е по-висок, когато частите се допълват една друга, взаимно се усилват, а при хората – когато всеки представител на групата се стреми към единната цел, както е например при съгласуваната дружна игра на един отбор във футбола или баскетбола. Показателят на сбора се оказва по-нисък от показателя на цялото при нездрава атмосфера в групата, когато хората отправят негативните си енергии един към друг и взаимно „се тровят”, пробиват аурите си, не давайки никаква възможност всеки да разкрива своите индивидуални способности.

Ако използваме езика на духовността, в първия случай групата се намира в позитивно енергийно поле на някоя от светлите същности и представителите на тази група взаимно се допълват един друг, като много по-бързо се развиват, ако това взаимодействие се запази по-дълго време. Във втория случай е налице проявление на действието на тъмно същество.

Интересно е, че съвсем неотдавна ни се случи да узнаем за още едно проявление на гореспоменатия ефект, но вече в техниката. Станислав Зигуненко в своята научно-популярна книга 20-й век: хроника необъяснимого. Тайны Космоса разказва, че съвременните астрономи сравнително неотдавна са се научили да прилагат успешно за целите на своята работа явлението интерференция – налагането една на друга и взаимното усилване, увеличаване на амплитудата, на вълните с еднаква фаза в колебанията.

Всичко започнало с радиоастрономията, когато възможността за увеличаване на чувствителността на радиотелескопите за сметка на по-нататъшното увеличение на размерите на огледалните им антени била практически изчерпана: стойността на такова съоръжение и на теглото му нарастват в кубична пропорция спрямо линейните им размери и днес е нерентабилно да се увеличават размерите на антените над 1 км. Но пределът, изникнал на пътя за усъвършенстване на астрономическите средства, бил преодолян, когато специалистите решили да използват мощта на няколко радиотелескопа за една и съща цел. Учените от Австралия, Германия, Русия, САЩ и Швеция успели да създадат установка, чиято антена е с диаметър ...равен на диаметъра на земното кълбо! А цялата хитрост тук била в оригиналния научен подход, при който всички телескопи били обърнати към един и същ обект на небосвода. Всички приети сигнали се записвали с отбелязване на точното време, за което бил използван атомен часовник. Регистрираната информация била пренасочвана към изчислителния център, където компютрите я свеждали до създаването на единна обобщена картина. Така радиоинтерферометрията е увеличила неколкократно възможностите за изучаване процесите в Космоса.

Още по-надалеч учените достигнали с поглед в просторите на Вселената, след като тристепенната ракета М-5 на 12 февруари 1997 г. излетя в небето над южнояпонския остров Кюсю. На елипсовидна орбита бил изведен радиотелескоп с огледална антена с диаметър 8,4 м, изработена от кевларови влакна и обезпечаваща невероятна разрешаваща способност: за да се получи на Земята същото изображение с помощта на обикновен радиотелескоп, би било необходимо да се изгради огледало с диаметър 20 000 км. Освен това, въпросното огледало било свързано с десетки други телескопи, пръснати по цялата планета.

А след това английските астрономи от Кембридж – с помощта на интерферометрията – извършиха ново чудо с оптическия телескоп КОАСТ, чието наименование е съставено от първите букви на английските думи, които в превод означават „Кембриджски оптически процепен синтезиращ телескоп”.

По този начин, може да се твърди, че дори в техниката помага принципът, който отдавна е известен в религията под името братство, когато частите-детайли образуват едно цяло.

Връщайки се към хорото – главната тема на това есе, ще добавим, че не е случайна може би и приликата на българските думи хоро и хора. У българите, за означаване на хората в единствено и множествено число по-често се използват различни думи – човек (человек) и хора (люди). Думата хора се употребява само в множествено число и явно като че ли подчертава, че един човек не играе хоро, и показва, че хората трябва да се разбират помежду си и да се придържат към съборността[2] не само при хорото, а винаги, изпитвайки взаимно братски чувства и проявявайки взаимоуважение и взаиморазбирателство, укрепвайки и подсилвайки се взаимно един друг, допълвайки се и излизайки при това на нови йерархични, информационни, енергийни, творчески и други нива.

Украйна, гр. Бердянск, 2001 година

Превод от руски  – Невяна Керемедчиева.

---

[1] Фаддей Зелинский (1859-1944) – поляк по произход, професор в Петербургския и Варшавския университет, член на много чуждестранни академии на науките (бел. прев.).

[2] Лексемата разбирам е съкоренна дума на братя и съборност.

Духовност и пари

Ольга и Андрий Будугаи

Духовност и пари

На Елена Матвиенко

Не си събирайте съкровища на земята, (...) но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.

[Мат. 6:19-21]

В Евангелието от Лука е описана сцената на едно от изкушенията на Иисуса Христа от първосвещениците и книжниците. Като се страхували открито да посегнат на Месията, те „изпратиха съгледвачи”, които задали на Иисуса следния въпрос: „...позволено ли е нам да даваме данък кесарю, или не? А Той, като разбра лукавството им, рече им: що Ме изкушавате? Покажете Ми един динарий: чий образ и надпис има? Те отговориха: на кесаря. Той им рече: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.” [Лук. 20:22-25]

Именно по този начин Господ предлага да решим проблема за духовността и парите – проблем, който е вълнувал човека в продължение на не едно хилядолетие и който се възправя особено остро в днешното време, представляващо преходен период към Ерата на Водолея и наричано в християнската традиция Апокалипсис или Армагедон, а на Изток – Кали-Юга, Черна Епоха. Още Вишну Пурана, която е на няколко хиляди години, дава следната характеристика на нашето време: „Имуществото ще стане единствено мерило. Богатството ще бъде причина за поклонение.” (цит. по [6, с. 76])

В по-широк смисъл проблемът за парите – това е не само въпросът за богатството, колкото проблемът за отношенията, в съзнанието на човека като микрокосмос, между неговия духовен свят и неговия бит, материалната страна на живота. Да намерят златната среда между материалното и духовното са се опитвали редица дейци на философията, религията, науката, изкуството. Нека си спомним такива произведения на художествената литература като романа Престъпление и наказание на Фьодор Достоевски, комедиите Сто хиляди и Стопанин на Иван Карпенко-Карий, комедията Венецианският търговец на Уилям Шекспир, пиесата Скъперникът рицар на Александър Пушкин, повестта Гобсек на Оноре дьо Балзак, драмите Живогълтачът, или Паякът и Олеся на Марк Кропивницки, комедията Скъперникът на Жан-Батист Молиер, поемата Мъртви души и повестта Портрет на Николай Гогол, новелите Огърлицата, Милион, Плетачката на столове, Ръка на Ги дьо Мопасан и др.

Няма да се опитваме да обхванем необятното и не поставяме пред себе си задачата да създадем еликсир срещу бацила на Златния Телец. Всеки човек с Божия помощ създава този еликсир за себе си индивидуално. Бихме искали само да споделим някои мисли на тази тема, възникнали у нас по пътя на търсенето на Истината.

Преди всичко да определим какво именно разбираме под думата духовност. Съществуват много определения, които в различна степен успешно или неуспешно дефинират този термин. В нашето схващане духовността започва с преодоляването, от страна на съзнанието, на чувството за егоцентризъм, за „духовно собственичество”, и влизането на това съзнание в Йерархията на Силите на Светлината като сътворец, „създаден по образ и подобие на Господа Бога”, Върховния Творец. Естеството на Бога – това е всеобемаща и всепроникваща Любов и процес на сътворяване-раждане на все по-ново и по-ново, все по-съвършено и по-съвършено, възлизащо на нови висоти на хармония. Развитието на съзнанието позволява на човека да стане сътворец-помощник на Демиурга: неслучайно името человек означава „чело-съзнание, вървящо през вековете-вечност”[1]. За развитието на съзнанието способства материалният свят, в който то се въплъщава. А материалният свят – това е преди всичко светът на формите, в които са затворени частиците дух (душите, всяка от които притежава свое индивидуално съзнание). Именно отношението на всяка душа към коя да е друга душа, група от души или към всички души, взети заедно, към макрокосмоса, определя както нивото на нейното съзнание, така и това, към лагера на кои сили – светлите, тъмните или сивите – принадлежи тя.

Различията между трите духовни лагера се определят не само от наименованията и „цветовата характеристика”, но и от вътрешното устройство както на самите лагери, така и на отделните им представители. Така, за лагера на Силите на Светлината е характерно чувството на духовно равенство между душите независимо от това, на какво йерархично ниво се намира съзнанието на всяка от тези души. Всички взаимоотношения в този лагер се изграждат върху принципите на целесъобразността и свободната воля на всяка от братските души. Всяко съзнание твори на своето ниво, като доброволно внася своята лепта за общото дело на еволюцията на макрокосмоса-Вселена[2].

Отношенията в лагера на тъмните сили представляват пълна противоположност на отношенията в предишния лагер и са построени върху насилието, желязната дисциплина, безпрекословното изпълнение на заповедите на висшестоящия йерарх и забрана на личната инициатива и творчеството. При това съзнанието на всеки от представителите на този лагер се стреми да погълне-всмуче в себе си всички останали души, да ги притежава, като по този начин стане единственото и най-огромно „аз” в цялата Вселена, като подчини на себе си и Върховния Творец.

Лагерът на сивите – това е по-скоро не лагер, а сборище от души, към които спадат и повече от 9/10 от човешките души. Съзнанието на сивите[3] е близко до това на тъмните по потребителството и желанието за притежаване, но се различава по стремежа да се избяга от каквато и да било отговорност. С други думи, това е сборище от „професионални предатели”, които само чакат удобен момент да заграбят нещо, но същевременно не искат да рискуват нищо.

За принципите на изграждане на трите лагера добре е написал изтъкнатият руски духовидец Даниил Андреев (1906-1959) в своя фундаментален труд Розата на Света в главата Произходът на Злото. Мирови закони. Карма [2, с. 85-91]. Ние ги споменаваме, за да ни бъде после по-лесно да изложим отношението на представителите на тези три лагера към материалния свят и в частност към парите.

Още през VI в. пр.н.е. изтъкнатият древнокитайски философ Лао Дзъ формулира следния духовен принцип: ние владеем само онова, от притежаването на което сме се отказали. В книгата Дао дъ Дзин този мъдрец казва: „Няма по-голям грях от желанието, няма по-голямо проклятие от недоволството, няма по-голямо нещастие от това, да искаш нещо за себе си. Ето защо онзи, който знае, че достатъчното е достатъчно, винаги ще има достатъчно” (стих 46). Римският стоик Епиктет е считал за свободен само онзи човек, който желае единствено онова, което може да получи. През XVII век английският философ Джон Лок наричал „свободен” човека, който умее да управлява своите страсти.

С други думи казано, ние имаме само онова, към което не сме привързани, и което, притежавайки го физически, не се боим да изгубим, а не притежавайки го физически, не изгаряме от страстта да го придобием. Именно този принцип дава според нас ключа към разбирането на проблема за парите. Един от крайъгълните камъни на същността на тъмните е чувството за собственост[4], което и представлява проявление на желанието за притежание – подчиняване на дадена душа, затворена в някоя от формите, на своята лична воля.

Съзнанието, вървящо по пътя на Светлината, не е привързано към нищо, защото се доверява на Божията Воля и знае, че Бог, когато е нужно, ще му даде всичко необходимо за неговото по-нататъшно развитие, а онова, което вече не е нужно – ще предаде на онези съзнания, на които то ще бъде необходимо за настоящото им ниво на развитие. Докато съзнанията на тъмните и сивите се стремят към натрупване на все по-голямо количество форми и поробване на затворените в тях души: разликата е само в това, че тъмните го правят по пътя на откритото разбойничество, а сивите – предимно по метода на кражбата. А парите, които първоначално са възникнали като своеобразен еквивалент на труда, на разхода на физическа и психична енергия за изработване на стоката, опосредствано способстват за постигането на тази цел на притежаване-поробване.

Струва си да отбележим, че парите сами по себе си притежават определена магическа сила, която на първо място е насочена към разпалване на страстта за притежание у сивите и нападение, с използване на малодушието и предателството на тези сиви, срещу лагера на Силите на Светлината. Като пример можем да вземем серията книги Мисли и забогатявай, които не предлагат на човечеството нищо друго, освен занимание със сива магия.

Човекът е поискал да притежава определена сума пари или някаква вещ и започва постоянно да мисли за нея, като насища създадената от него мисъл-форма с еманациите на своята психична енергия.

Отваря се енергиен вихър, чиято сила нараства според това, как човекът го подхранва с все нови и нови психо-енергийни еманации.

На определен етап силата на вихъра става достатъчна, за да засмуче той онова, което неговият създател е пожелал да притежава: духът от бутилката излиза, за да изпълни три желания (= пробив на трите слоя на аурата на създателя на такава мисъл-форма) и да стане притежател на душата на нищо неподозиращия „самоук маг”. При това създаденият от него вихър всмуква, отнема желаното от онези, които го притежават физически, но имат по-малко сили от силите на вихъра.

Самият създател на вихъра като че не е виновен за случилото се: той не се е стремил да отнема нищо от никой конкретен човек и като че ли не е отнемал (както на него му се струва и както изглежда на непосветения човек), а жадуваната от него вещ „сама” е дошла при него. Но такова „очевидно” оправдание не е нищо друго, освен фикция, която съвсем не освобождава крадеца от възмездие: тъмните само временно отсрочват обратния удар. И колкото по-дълго този удар остава ненанесен, толкова по-силен и по-неочакван ще бъде той впоследствие: да си спомним известната на всички поговорка „Когото Бог обича, него повече наказва”, изкривено разбирана от повечето хора. Върху чистата повърхност веднага става видимо всяко петънце и е по-лесно то да бъде отстранено, а върху мръсната – едно петно повече или по-малко не се забелязва и за да бъде очистена тя, са необходими много повече сили и време, отколкото за леко зацапаната повърхност.

След първата победа-придобивка на начинаещия сив маг неговата сила нараства и възниква желанието за притежаване на нещо по-голямо, отколкото е пожелал първия път. Идва втората, после третата „победа” и злият дух влиза в душата му. Способността му да концентрира своята психоенергия-воля и да се съсредоточава върху мисъл-формите нараства. Сивият маг усеща усилване на своята магическа сила и се решава вече на открит грабеж, превръщайки се в черен...

По този начин се извършва поетапно така наречената „продажба на душата”. При това мракът използва сивия маг като своеобразна врата за внедряване в сферата на хората, прави от него Юда-предател – та нали тъмните не могат да се внедрят непосредствено в човешката сфера и им трябва някакъв посредник, който да „отвори нощем вратите на врага”, като се продаде за 30 сребърника. Наистина паричната сума или нейното вещево съответствие няма задължително да съответстват на назованата сума, станала вече нарицателна, а ще се равнява на величината, която по определен начин е съизмерима с потенциала и нивото на съзнание на предателя и за която той самият е съгласен да се „продаде” (при това, нека отбележим, винаги оставайки измамен).

Когато говорим за парите, трябва да отбележим, че те, бидейки рожба на размяната на една стока за друга (бартер) – създадени за облекчаване и ускоряване на размяната, – след време са станали едно от най-важните средства за подмяна: първоначално относително равностойната размяна се превръща в измама-подмяна.

Ще поясним как става това. Парите са възникнали на определен етап от размяната-търговия като своеобразна парична стока: първите пари са били изработвани от благородни метали (злато и сребро), които сами по себе си били стока. Според свидетелството на Херодот и други древни автори изработването на първите монети[5] започнало в малоазийската страна Лидия през VII в. пр. н.е., като материал за тях служел електронът – сплав от сребро и злато. След няколко десетилетия започнало монетосеченето в гръцкия град Егина. От Лидия и Егина монетите бързо се разпространили из цяла Гърция, в нейните колонии, в Иран, а след това у римляните и сред славянските племена [5, с. 110]. Монетите от благородни метали били точен изразител на природата на парите: монетата притежавала едновременно и парична, и стокова стойност.

След време парите започнали да се изработват от по-евтини метали и да изгубват своята стоковост, но запазили своята знаковост. По-късно се появили банкнотите, които също запазили своята знаковост, но стоковостта им вече била сведена почти до нула. Печатайки банкноти, държавната банка се задължавала да потвърди стойността на паричната единица в държавата със златно покритие – количеството злато, налично в тази страна и падащо се на всяка банкнота. Но много сложно е да се контролира количеството злато в страната и това позволява на банките да печатат банкноти, неподкрепени реално с нивото на златно покритие, което е официално обявено от държавната банка.

Да си спомним по този повод интересния и поучителен факт, когато президентът на Франция Шарл дьо Гол през 1960-те години събрал всички налични в страната щатски долари и помолил Съединените Американски щати да ги обменят срещу злато. След това САЩ дълго време се „сърдят” на Франция, тъй като реалният курс на долара бил много по-нисък от обявения.

Или ето още един факт, който може да бъде намерен в пресата и се отнася за същите тези САЩ: за печатането на една 100-доларова банкнота те изразходват 3 цента, а изнасят стока за 100 долара, и ако всички страни по света едновременно биха поискали да разменят притежаваните от тези страни долари срещу някакви ценности, то САЩ веднага биха прекратили съществуването си. Несъответствието между реалния и обявения курс позволява да се правят подмени: чрез „празните”, непокрити със златен запас пари, да изсмукват имащи реална стойност стоки и суровини от по-слабите икономически страни към по-силните (а често – и по-наглите, агресивни, „безсъвестни”) страни.

След време подобни подмени довеждат до това, че в целия свят се възцаряват валутите на икономически най-развитите страни. В крайна сметка на власт ще дойде валутата на една-единствена страна, която изобщо няма да съответства на своето златно покритие, но ще контролира златото и всички останали валути. Тя самата пък на свой ред ще бъде заменена от еквивалент на еквивалента: парите, бидейки еквивалент на труда-стока, ще бъдат заменени от електронни пари – във висша степен условни и нематериални пари. С помощта на такава метаморфоза същите онези „компютърно напреднали” хакери ще могат бързо и, тъй да се каже, доста чувствително (наистина, до време), да се обогатяват, без да излизат от къщи.

Мимоходом си струва да отбележим, че според учението на Агни Йога, която ни е дадена за този преходен период, кражбата на пари или вещи е нещо лошо на първо място не поради това, че някой бива лишен от нещо, а защото кражбата засилва чувството за собственост както у открадналия, така и у този, от когото са откраднали. Именно чувството за собственост е имал предвид Христос, когато е казал, че „мъчно ще влязат в царството Божие ония, които имат богатство! Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” [Лук. 18:24-25]. При това ще отбележим, че същата тази Агни Йога съветва да се дава милостиня не с пари, а с вещи, хранителни продукти или да се помогне на човека с физически труд – за да се способства по-малко на развиването на собственическото чувство.

Когато говорим за бедните, следва да подчертаем, че не всеки богат човек представлява собственик: да си спомним поне примерите на Буда или на ученика на Серафим Саровски, помещика Николай Мотовилов. Собственик – това е само оня, който е обсебен от страстта за притежание. Може да не притежаваш нищо и все пак да бъдеш собственик, а може да имаш милиони и да не си собственик и дори да попаднеш в Царството Небесно. В това отношение е показателен примерът на Буда и двама негови ученици. Единият живеел в голямо богатство, а другият нямал нищо, освен дрехите на гърба си. При това Буда всеки ден укорявал бедняка за чувството му за собственост. Най-накрая обиждащият се всеки път ученик-бедняк не издържал и го попитал: защо Учителят постоянно се кара за чувството на собственост само на него, който си няма нищо, а нищо не казва на богатия ученик. На този въпрос Буда отговорил, че този богат ученик не е привързан към своето богатство, а запиталият, макар и физически да не притежава нищо, постоянно гори вътрешно от страст за притежание на богатство и с цялото си същество е привързан към него.

И така, важна е не толкова паричната сума сама по себе си, колкото отношението към нея. Да си припомним случая, когато болните са жертвали в храма много скъпи вещи, за да покажат силната си вяра и любов към Бога, а Иисус Христос е казал, че повече от всички е пожертвала за Бога вдовицата, положила на жертвеника само една лепта – най-малката монета: защото богатите жертвали от излишъка си, а вдовицата нямала нищо друго, освен тази монета.

Понятията за богатство и бедност са в определена степен относителни и критерият за това, носят ли парите вреда конкретно на някакъв човек, или не, ще бъде, по всяка вероятност, единствено неговото вътрешно състояние (мисъл и чувства) по отношение на тези пари. Важно е човек да мисли за делото, което извършва, а парите да възприема само като едно от средствата за своето въплъщаване. За пияницата и няколко лева са много, та веднага, щом се появят, той моментално ги пропива. А някой действа на нивото на държавата и при него няколко милиона долара не предизвикват никакво обсебване и той мисли за това, как най-добре да ги използва. Въпреки че, като отчитаме магическата сила на парите сами по себе си (не случайно на същите тези долари на САЩ има множество различни масонски знаци), следва да кажем, че всяка парична сума притежава и своя определена магическа сила. Но въздействието на тази сила върху хората е относително и зависи от нивото на съзнание, духовната насоченост и идеите, на които отделният човек служи. Неслучайно Иисус Христос е казал, че „всекиму, който има, ще се даде, а от оногова, който няма, ще се отнеме и онова, що има” [Лук. 19:26].

Мнозина, бидейки бедни, се страхуват да бъдат нищи. Да си спомним, че в Русия някога църквата благославяла някои духовно силни хора за „нищенството” като един от пътищата на духовна практика. Взелият върху себе си този кръст подвижник се осланял напълно и единствено на волята Божия и на своя труд, достигайки състоянието, представляващо идеала на религиозното чувство. Именно затова Иисус Христос в своята проповед на планината подчертавал: „Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно” [Мат. 5:3]. Блажени са онези, които, както нищите чакат милостиня, просят от Бога Мъдрост и Любов. Да си спомним за великия мъдрец и светец от древността цар Соломон, който поискал от Бога не богатства, както другите царе, а само мъдрост. Като дал на Соломон мъдрост според неговата молба, Господ му придал и всичко останало.

Големият праведник, осланящ се на своя ум и на своите сили, стои по-далеч от Бога, отколкото последният грешник, в дълбините на чиято душа са живи способността да обича и упованието на Божията Воля. Такъв грешник по-лесно ще се покае за греховете си и като блуден син ще се завърне при Небесния Отец, отколкото праведникът, който със силата на волята е способен да застави себе си да постъпва според Божите заповеди, но при това е изгубил способността да прощава на другите техните грехове.

Въздействието на парите върху някои хора може да доведе до една от формите на обсебване, които на пръв поглед са съвсем различни, но представляват двете страни на един и същи медал – или към натрупване, или към разточителност. Неслучайно духовидецът от средните векове Данте Алигиери в своето мистично пътешествие из иноматериалните светове видял скъперниците и разточителите на едно място (в четвъртия кръг на ада), където:

Тъй също, както в морския усой,

между Харибда страшната и Сцила,

вълните една в друга, кат` реват,

се блъскат със неукротима сила,

тъй тласкат тежести по мрачний път

и едни в други блъскат се душите,

а кат` се дърпат, чуй им се гласът:

Защо ги стискаш тъй в ноктите?

Защо пилееш глупаво? – Безспир,

тъй от един до други край разбити,

въртят се грешниците в мрачний шир

все с тия същи думи на устата,

а после всеки връща се надир

и изново захваща пак борбата. [1, с. 37]

За скъперниците говори и Лао Дзъ: „Онзи, който е привързан към нещата, ще страда много. Онзи, който пести, ще претърпи тежка загуба. Доволният човек никога не се разочарова. Онзи, който знае къде да спре, не си навлича беди. Той винаги ще бъде в безопасност” (стих 44).

За онези, които познават мярата, той казва също: „от пестеливостта идва щедростта” (стих 67). За правилното отношение към духовните ценности говори и един такъв наш (украински – бел. прев.) омоним като добро, който в материален смисъл означава имущество, а в духовен – притежаване на високи духовни качества. Тоест добър човек не е онзи, който може да бъде наречен духовен скъперник или разточител, а този, който намира правилната мяра във взаимоотношенията, някаква среда между излишната принципност и безпринципността.

Следва да отбележим, че всяка душа на определен етап от своята еволюция преминава през изпитание с безпаричие, а на друг етап – изпитание с излишък от пари. И често второто изпитание се оказва много по-трудно от първото. А в наше време, което е преходно към епохата на Водолея, когато се осъществява ускоряване на еволюцията и силна поляризация на обществото (разделяне на библейските „кози” и „овци”), на практика всички хора са принудени да преминат през едно от двете изпитания. При това процесите на глобализация способстват за все по-голямото задълбочаване на тази поляризация. За човешките взаимоотношения в общество, в което се абсолютизира потреблението, е характерно неимоверното увеличаване на стоковите потоци, при което единици могат да се обогатят за кратко време, а огромното мнозинство хора се оказват под границата на бедността.

Макар че, трябва да признаем, подобни по своята същност проблеми са характерни не само за нашето време. Обръщайки се към същия този Лао Дзъ, в неговия споменат по-горе неголям по обем трактат Дао дъ Дзин намираме достатъчно много места, отнасящи се до въпроса за духовността и парите. „Когато дворът блести от великолепие, нивите са пълни с плевели, житниците са пусти. Някои се обличат в лъскави дрехи, носят остри мечове, затъват в ядене и пиене. Те притежават повече, отколкото могат да използват. Те са разбойнически барони. Със сигурност това не е пътя на Дао” (стих 53). „Защото управниците изяждат парите от данъците. Затова гладуват хората” (стих 75). „Съвършено-мъдрият е справедлив и не отнема нищо от другия. Той е безкористен и не вреди на другите” (стих 58). „Ето защо мъдрецът носи груби дрехи, а безценния камък държи в сърцето си” (стих 70).

От древни времена се е смятало, че с духовна практика обикновеният мирянин може да се занимава при средно ниво на доходи: бедният човек е твърде обременен от грижи за материалната страна на живота си, а богатият се намира в илюзията, че всичко може да се купи с пари, в това число и духовността. Докато днес утежнените условия на физическо съществуване са призвани да ускорят периода за духовното съзряване на човечеството. При това парите и стандартът на живот образуват своеобразни касти, отсеци на обществото. Като не може да се каже, че да си богат е по-добре или по-лесно. Та нали богатият се намира в постоянно напрежение, създавано от парите и грижата за тяхното запазване и умножаване, а също тъй е подвластен на онези правила и огромни ограничения, които му диктува приетият в неговия кръг-каста живот.

Така че щастието не е в парите и в тяхното количество, а в запазването от човека на способността да твори и в свързаната с нея свобода на волята, а също така в умението да намираме правилната мяра във всичко, да „отдаваме дължимото” на кесаря и на Бога, да знаем кому каква част да отделим. Неслучайно самата дума щастие има в себе си същата „част” и подразбира хармонично съчетаване на частите в духовно цяло, причастност на всяко съзнание към делото на еволюцията и към замисъла на Върховния Творец.

Украйна, гр. Бердянск, 28.05.2000, неделя –

гр. Переяслав-Хмелницки, 09.03.2009, понеделник.

Литература:

1. Алигиери Д. Божественная Комедия. – М.: Интерпракс, 1992. – 624 с. (В нашия превод стиховете на Данте Алигиери са цитирани според превода на Константин Величков – бел. прев.)

2. Андреев Д.Л. Роза Мира /Сост. и подгот. текста А.А. Андреевой. – М.: Иной Мир, 1992. – 576 с.

3. Библия (цитатите от Библията са дадени според синодалния превод – бел. прев.).

4. Лао-Цзы. Дао дэ цзин / Древнекитайская философия. Т. 1. – М.: Мысль, 1972, – с. 114-138.

5. Лямець С.Л. Грошовий обіг в Україні за Античної доби / Журнал „Фінанси України”. № 12, 1998, с. 110-113.

6. Сидоров В.М. Мост над потоком / Журнал „Москва”, № 4, 1988, с. 7-78.

Превод от руски – Бойко Златев

За първи път на български това есе е публикувано в електронното списание „Палитра”, бр. 1 (38), 2010 година: http://www.palitrabg.net/38ab.htm.

---

[1] Ср. нем. Mann и англ. man /човек/, съкоренни на санскр. manas /разум/ и лат. manus /ръка/ – органа, еволюционно най-високо развит и по-тясно от останалите свързан с главния мозък и съзнанието.

[2] Самото име Вселена подчертава нейната „общежитийна”, братска същност (ср. фр. bras /ръка/), рус. брать, братя, собраться; Вселена = населена, калка от гр. ойкумена, където ойкео е „обитавам, населявам, живея”.

[3] Или, според определението на Иисуса Христа, на „топлите”.

[4] Лексемата собственост има общ произход с лексемите особа, обособеност, способ, свой, свобода, способности.

[5] Лексемата монета /паричен знак, отлят от метал/ произхожда от лат. дума moneta, която първоначално е означавала „монетен двор”, устроен от древните римляни при храма на богиня Юнона. Според преданието Юнона е обещала на римляните по време на войната с Пир да не изпитат недостиг от пари, ако водят справедливо тази война. Когато обещанието на богинята било изпълнено, римляните я нарекли Монета, което означава „съветница”, „предупреждаваща”.

От чуждия човек до брата

Ольга и Андрий Будугаи

От чуждия човек до брата

На Катерина Любомудрова

При първото си посещение в България за специализация в Софийския университет „Св. Климент Охридски” (2001-2002) Андрий насочи вниманието си към факта, че в българския език думите, които предават близостта (или по-точно степента на близост) в междучовешките отношения, не винаги съвпадат по значение със съкоренните на тях руски думи. Така българската дума приятел на руски се превежда с друг, а другар – с товарищ.

Тази разлика ни подтикна към размисли за самите степени на човешката близост и за степените в развитието на индивидуалното съзнание – тема, по която отделни идеи и по-рано са ни вълнували, но преди това не се бяхме опитали да обединим в едно изследване. Много ни помогна трудът на френския езиковед Емил Бенвенист Словарь индоевропейских социальных терминов[1], в който изследователят разглежда много от въпросите на тази тема.

В резултат на разсъжденията си Андрий постепенно открои две редици понятия, като първата по-скоро се отнася за близостта от кръвно-родствена и социална гледна точка, а втората – за близостта в духовните и междуличностни отношения. Тези условни редици са следните:

1. кръвно-родствена близост, социално положение:

2. духовна близост, междуличностни отношения:

Нека разгледаме тези редици последователно.

Според Емил Бенвенист човекът и в древността е делил хората на свои и чужди. Свой е този, който принадлежи към съответното племе по признака на своето раждане в него. Лат. дума ingenius означава буквално „роден във”, тоест „в даденото племе, общество и затова притежаващ всички права”. В първоначалното значение само роденият в съответното племе е могъл да бъде свой за останалите членове на това племе и след преминаването на посвещението си[2] той от юноша[3] става „пълноценен” член на съответното племе, като придобива всички права на свободния човек в пределите на племето, върху територията на неговите владения (следователно и в сферата на влиянието на духа на това племе). Оттук идва и етимологичната връзка между свой и свободен. Сравнете също и лат. дума liberi, която е имала едновременно значенията „законороден съм” и „свободен съм”.

По-късно значението на думата свой постепенно се е разширило и с тази дума бил наричан всеки човек, принадлежащ към групата от хора, към която принадлежи говорещият за него. Това значение на думата е обхванало и всичко онова, което съответният човек притежава. Появили са се и по-абстрактните значения със същия корен: усвоявам (на руски освоить /обработвам земя и усвоявам метод/ и усвоить /усвоявам наука, урок/).

Чужд е лексема, заимствана в славянските езици от германските. Старославянската дума tuzdi е означавала „чуждестранен”, а в западноевропейските езици и диалекти (на отделните групи езици – келтска, италийска, германска и балтийска) коренът *tew- има най-напред значението „надут, наперен, пълен, силен”, а по-късно и „народ, земя” Този корен е и в основата на германските етноними Teutoni, deutsch[4].

Понятието чужд е съдържало три различни семантични и юридически категории:

1. „чужд” със значение „чужденец”[5];

2. „враг”;

3. „гост”.

Еднокоренните латински думи hostis /враг/ и hospes /гост/ ни насочват към първоначалната обща характеристика на понятията у латините враг и гост, чието значение е „чужд” (от тях идва и българската дума гост).

Враг е този, който е принадлежал към племето, срещу което са били водени военни действия. Ако се е случвало да хванат в плен някой враг, той е преминавал в положението на роб (на руски раб) и така ставал собственост на заловилите го. Интересно е, че самата дума собственост при някои славянски народи е съкоренна на думата свой[6]. Тоест робът е вече свой, но без свобода, тъй като той няма никакви граждански права (свободи) в това племе или в тази страна.

Ала трябва да се отбележи, че понятието за роб в древните цивилизации не винаги е било определяно с постоянните признаци, както е според разбиранията в съвременното общество. Въпреки че в Индия с нейната кастова система робът не е могъл да промени общественото си положение, в Древния Рим робът при определени заслуги е могъл да стане свободен, пълноправен гражданин на Рим (нека си спомним за гладиаторите).

Мимоходом бихме желали да припомним един момент от Новия завет, в който Юда Искариот продава Иисус Христос за 30 сребърника – сумата, която един от евангелистите подчертано нарекъл „цената на един роб”[7]. В нито един от древните народи не било позволено да стане роб някой от съплеменниците – роб може да бъде само някой човек от чуждо племе. С факта, че за Иисус Христос е заплатена от юдеите цената като за роб[8], е явно подчертано, че те са Го изхвърлили от евреите, отрекли са се от Него, „изтласкали” са Го извън своя егрегор, като са Го превърнали в чужд-враг-роб в социален смисъл.

Гост е човекът, роден в чуждо племе (чужда страна), по-точно от представители на чуждо племе, с когото се създават определени отношения и който започва да има специални права – такива права, които нямат гражданите на съответната страна, права-обект на „гостоприемството”. Отношенията в гостоприемството са двустранни. Всеки от договарящите се явно дава клетва пред своето племенно езическо божество. Да си спомним, че думата езически произхожда от древнобългарската дума език, която е имала две значения: „език, реч” и „народ”.

Езическите божества са боговете на племето, с които всеки член от това племе по време на своето посвещение е установявал тясна мистично-енергийна връзка. За установяването на подобна връзка са помагали хората с медиумни способности, които са ставали шамани или жреци на племето. Да се заклеваш в чуждоплеменни божества е равнозначно почти на това, да не се заклеваш въобще, защото дейността на племенните божества било свързано с точно определена територия, на кояго живеело както самото племе, така живеели и самите племенни божества – духовете на реките, планините, горите, пустините или другите природни образувания на съответната местност. Човекът, който давал клетва пред своите богове, чиято власт се простирала в пределите на племето, при нарушение на тази клетва за гостоприемство, се превръщал в престъпник (човек, който престъпва междата, чертата на закона) и понасял наказание според правото и традициите на своето племе.

С госта бил сключван договор за това, че всяка от страните приема другата страна на територията на своето племе и обезпечава всичко необходимо, оказва нужната помощ, тъй като гостът сред чуждото племе не можел да се ползва с правата на неговите членове. Човекът, който се обявява за гост от някого от представителите на племето, автоматично и изведнъж ставал неприкосновен за останалите представители на племето на домакина, който приема госта. По време на договарянето бил вземан някакъв неголям предмет, счупвали го на две половини, като всяка от тях била съхранявана във всяка от двете страни като доказателство за сключения съюз. Този предмет бил вече наричан символ[9] на договора. Домакинът, приемащ госта, бил длъжен да услужва както на самия партньор в този договор, така и на който и да е негов пратеник, който трябвало да покаже половинката от символа на договора. Тази половинка трябвало да прилепне точно към другата половинка, намираща се у домакина.

За да приключим с понятието гост ще добавим само, че то е отразено и в лексемата посещавам, образувана от старославянската основа сеть /гост/ и родствената гръцка дума hetaira /приятелка, другарка, а по-късно и хетера/, както и латинската дума satelles /спътник, телохранител/.

Нека сега разгледаме втората редица, отразяваща степените на близост в междучовешките отношения според духовния фактор и междуличностните отношения. Първата степен в нея е познат – непознат, които по нещо са сродни на свой – чужд, въпреки че не съвпадат цялостно: познат може да бъде и някой човек от друго племе, от чуждите.

Познанството бива обикновено доста повърхностно и дори далечно, а може и да бъде в различна степен близко. По своя произход лексемата познат (на руски знакомый) идва от общославянската дума *znati /да узная; да отлича, да забележа/ > да узная” (рус. узнать) [10]. Думата познат е съкоренна с думите знак, значение, знаме[11], знамение, знаменит (която съдържа идеята за познаване на някой човек, на това, с което той е различен[12], което го отличава от другите, както и за събиране на информация индивидуално за него).

Втората степен на близост е руското понятие приятель – човек, с когото сме свързани по-тясно и отношенията ни са доста интензивни. Етимологично тази дума е свързана със старославянската приязнь /доброжелателство, дружба/ и още по-далече в древността с праславянския глагол прияти /обичам, дружа/, който е съкоренен с индоевропейския корен*prai-. От същия корен произхождат древноиндийската дума priyas /мил, желан/, немските думи Freund /приятел/, frei /свободен/ и freien /сватосвам се/ и готската дума frijon /обичам/. От същия корен идва и украинският глагол сприяти /способствам, благоприятствам/

Следващата степен на близост е отразена с думата другар (на руски товарищ). „Товарищ”. според определението в Этимологический словарь русского языка на Галина Павловна Циганенко, е „човек, близък на някого поради общност на възгледите, на дейността, на условията за живот и т.н.” Ние поставихме понятието другар на по-висока степен на близост в сравнение с приятель поради това, че отношенията ни с другар изискват съблюдаване на определени задължения, сътрудничество в общо дело, а не просто „създаване на благоприятни условия, подпомагане, улесняване”. До известна степен като аналог на понятието другар в някои сфери на човешката дейност може да се счита навярно понятието колега < лат. colligere /събирам заедно/.

Руската дума товарищ е заимствана от тюркските езици през общостлавянския период и е означавала „съсобственик на имущество”. Тюркската дума tavaris е съставна от tavar- /имущество/ (първоначално /добитък/) и -is /приятел/. На славянска почва в понятието*tovaristjь се е развило значението на „компаньон” (букв. „този, с когото изкарвам хляба си”)[13]. Оттук и товарищество означава „обединяване на хора за изпълняването на общи задачи”.

Друвноруската дума товарищь е имала две значения: 1) конпаньон в продажбата на стоки; 2) помощник в дейността, в работата. За първото значение можем да добавим, че то може в известна степен да се съпостави с руската дума коммерсант, заимствана от френски със значението „търговец на едро”. Тази дума идва от лат. merx /стока/. Едрите търговци сформирали свои товарищества (гилдии), съюзи, за да могат със съвместни усилия да осигуряват безопасни условия за търговията, да облекчават с взаимопомощ своя занаят. Можем да допуснем, че от същия корен е и латинското име на бога Меркурий (при гърците е Хермес), покровителя на търговците на едро.

Но защо пък на едро? Работата е там, че в античния свят дребните търгаши-прекупвачи не са се ползвали с уважението на хората и с протекцията на Меркурий – та нали само такива търговци на едро са предприемали рисковани пътувания със стоки, носейки в чужди земи някаква стока за продан и закупувайки оттам друга стока. Тях често са ги ограбвали по пътя и дори те можели да попаднат в робство или да бъдат убити от разбойници по суша или от пирати по море. Меркурий – вестителят на боговете – сам е бил често на път и как да не бъде „патрон” на пътниците и на керванджиите. При това ще отбележим, че лат. дума merx произхожда от глагола merere (=mereri) /достоен съм, струвам/.

С второто значение на древноруската дума товарищь /помощник в работата, в дейността/ може да се съпостави чешката дума tovarys /калфа/[14] и наименованието на званията и длъжностите в Русия преди Октомврийската революция, например товарищ прокурора /помощник на прокурора/.

По този начин в понятието другар (на руски товарищ) има по-скоро делова и същевременно по-тясна връзка, отколкото при руското понятие приятель. Още по-тясна връзка явно ще предаде българското понятие приятел (на руски думата е друг, въпреки че тя семантично някак си се пресича с българската дума другар, с хърватските друг, другар /със същото значение/ и с древноруската другъ /приятел, другар; дружина; слуга) [15].

Следващата степен във втората редица е българското понятие приятел (на руски това понятие е друг, което е било гранично с понятието дружина в смисъл на „военно другарство”. Павел Яковлевич Черных в своя Историко-этимологический словарь современного русского языка определя значението думата „дружина” така: „небольшой отряд, группа людей, организованных для совместной деятельности, для достижения общей цели”.) Тук, ако не вземем под внимание думата отряд, определението напълно ще подхожда и за понятието другарство (на руски товарищество). Но това е именно военна разновидност на другарството и в това се изразява онзи нюанс, поради който дружинниците /членовете на дружина/ вероятно са в много по-тясна връзка, отколкото другарите. Поради вида на своята дейност дружинниците постоянно са били на границата между живота и смъртта и именно това е поставяло на карта практически абсолютно всичко: те са доверявали един на друг не имуществото си, както е при обикновеното другарство, а най-ценното за човека – своя живот.

При повечето от случаите дружинниците са сформирали своеобразно братство, но с единствената разлика, че при тях не било вземано под внимание духовната насоченост. Дружината е могла както да защитава своите земи или своето княжество, така и да се занимава с разбойничество, с нападения и набези върху други племена и да убива хора с цел обогатяване. Обаче в дружината е била изключително важна личната преданост на членовете на дружината към главатаря и на един към друг. С каквото и да са се занимавали, основното и главното е те всичко да правят заедно, дружно, съвместно – като единен организъм. Всеки давал обет или клетва за вярност и така ставал част от единното цяло, свързвал се с останалите чрез тесните „връзки на дружбата”. Именно тази идея за взаимност предават и запазилият се от онези далечни времена руски израз друг друга и съкоренните литовски думи draugas /спътник, другар; приятел; един от съпрузите; един от двамата/, drauge /заедно/ и drauge /съдружие; компания, група хора/.

Индоевропейският корен *dher- / *dhere-, който лежи в основата на горепосочените думи, е имал значението „поддържам; подпирам; държа”, тоест предавал е смисъла на здравина, крепкост, основание и надеждност. За това, според Емил Бенвенист, свидетелства и свързаният с *dher- индоевропейски корен *dreu-, от който идват гръцката дума doru /дърво, пън/, старославянската druva /горски материал, дърва/, литовската drutas /силен, твърд/, санскритската dhruva и иранската druva /твърд, здрав/, словенската sudravu /здрав/, гръцката drus /дъб/, едно от най-здравите и устойчиви дървета в Европа.

Подобна връзка ни дава възможност да допуснем, че при заклеването на дружинниците във вярност е било възможно да се задейства култът на друидите, при които дъбът е главното свещено дърво, свързано с цевтъра на света[16]. Самото наименование друиди, според някои изследователи, идва от dru /дъб/. Клетвата пред дъба, като най-здраво и устойчиво дърво, в друидизма е могла да бъде най-важната гаранция за здравината и верността на съюза на дружинниците, така че самото име дружинници може да се тълкува и като „свързаните с клетва пред dru- дъба”.

Германският корен*dru- (=*doru-) е имал отначало значението „силен, здрав, твърд”, а по-късно  „дърво, гора” и е подобен на гръцкия drus /дъб/. Той също произлиза от гореспоменатия индоевропейски корен*dreu- и лежи в основата на такива думи като немската Treue /1) вярност, преданост; 2) точност, правильност/, английските trust /доверявам, поверявам; доверие/, true /истински, верен, правилен/, truce /примирие, договор, союз/, исландската tru /верен/, готската trauains /доверие, вяра/.

Нека си спомним, че дори един от най-големите медиуми Адолф Шиклгрубер (Хитлер), който се опита в своята идея за немско-фашистко (а по-точно националсоциалистическо) всемирно господство да влее окултната сила на езическити култове на своите предци, е избрал като един от атрибутите на формата на есесовците дабови листа. Явно с това той искал да подсили здравината, верността и предаността на клетвата на встъпващите в редовете на може би най-големия магически орден на ХХ век – на такива едни „дружинници”, поставили си за цел да завземат властта в целия свят и да въведат „нов ред”.

Ще отбележим, че съвременната руска дума друг е наследила от дружина идеята за верността и предаността на приятеля към приятеля. С течение на дремето дружбата изработва някакви свои общи принципи, към които впоследствие се придържат приятелите. И ако тези принципи включват висши идеи и светли мотиви, тогава дружбата става дълговечна, приятелят става наш втори аз или alter ego. Не просто втори, а такъв, комуто се дава предпочитание при случай на дилема: alter в латинския език означава „по-голям, по-важен”. На всички ни е добре известен крилатият израз „кажи ми кой е приятелят ти и аз ще ти кажа кой си ти”.

Съзнанието на отделните приятели буквално прораства от единия в другия. И поради това най-страшният и съкрушителен удар на един човек може да бъде нанесен от недоброжелателите му чрез негов приятел, ако този приятел реши да тръгне по пътя на измяната или предателството: той знае реално всичко за приятеля си, включително и неговите слаби места, а освен това има енергийно-симпатична връзка с него, с предадения човек, та именно по този начин, чрез тази енергийна връзка, е възможно значително да се увеличи силата на удара. Ето защо в Космоса един от най-тежките грехове е предателството. Кармичните последици от него стават много по-тежки и опасни, ако това предателство излиза извън рамките на междуличностните отношения и засяга висши духовни идеи.

Ще подчертаем, че като своеобразен двойник, alter ego на човека става и неговият враг. Изразът за приятеля, който дадохме по-горе, има още една формулировка: „Кажи ми кой е твоят враг и аз ще ти кажа кой си ти.” Този израз е приложим в случаите, когато човекът живее не в сивота и равнодушие – посредствеността не засяга и не оскърбява никого! Интересно е, че според Агни Йога (духовното учение, дадено на човечеството с цел да се облекчи преодоляването на този сегашен преходен период) великият управник-подвижник на Индия Акбар (1542-1605) най-напред се е интересувал от това, с какво се занимават враговете му, и чак след това питал за държавните работи, за приятелите и т.н. Случвало се е в живота някой човек, след като е загубил приятелите си и се е оказал в тежко положение, да се обърне за помощ към свой враг и този враг, само от уважение към човека, съхранил своите принципи, му е оказвал помощ...

Интересно е също, че изтъкнатият руски актьор и бард Владимир Семьонович Висоцкий, който през последните години на своя едва 42-годишен живот в известна степен стана въплъщение на съвестта на руския народ, е поставял дружбата по-високо от любовта. Възможно е да се допусне, че е станала грешка – нали истинската любов включва и дружбата. Не е случайност, че украинската дума дружина има значение и на „съпруга”[17]. Явно поетът-певеч е имал предвид не любовта, а влюбването, което повечето от хората възприемат за любов.

Любовта се отличава от влюбването почти така, както алтруизмът (< alter, както бе споменато по-горе) – от егоизма. Истински обичащите се хора се възприемат и като приятел за приятеля, но знаят и общия път, по който вървят заедно. Както и приятелите, те делят по равно и радостите и бедите в живота: не е случайност и фактът, че в руския език супруги и упряжь /впрегатни принадлежности, хамут, юзда и т.н./ имат еднакъв корен – съпрузите сякаш са впрегнати в един впряг. При това те виждат един в друг както своите силни, така и своите слаби страни. Както и истинските приятели, те се стремят се стремят там, където другият е слаб, да го подпомогнат, дори да го прикрият, като приемат удара върху себе си, прилагайки всички свои сили, за да излезе той от затруднението или кризата. Ще отбележим, че на руската дума друг /приятел/ е съкоренна древноанглийската дума dreogon (> в съвр. англ. dree), която означава „търпя” (лишения), „страдам”. И разбира се, всеки един от обичащите се полага старания, доколкото му е възможно, да научи любимия си човек на всичко онова, което самият той умее да прави.

А влюбените възприемат не целия човек, а само неговите силни страни. Останалото се дорисува от тяхното въображение, като облепят реалния индивид с онзи образ, който е по-изгоден за тях и който те биха искали да виждат и притежават, който би бил полезен за тях. И след като премине периодът на еуфорията от влюбването и животът започва да нанася своите удари, влюбените изобщо не обединяват усилията си, за да се измъкнат от създалата се ситуация, а започват взаимно да се „разследват”, предявявайки всеки на другия съответните обвинения. Огледалните светове на техните образи, след като са предавали всичко в изопачен вид, започват бързо да се рушат. Илюзията-мъгла се разкъсва под напора на силните ветрове на реалността. И колкото по-голяма е била степента на „изкривяване” на истинските образи, колкото по-малка е била степента на тяхното съответствие на реалността, толкова по-силен ще бъде шокът, толкова по-неудържими ударите и по-яростна ответната реакция на влюбените, насочена срещу другия.

Интересно е, че съкоренната на образ украинска дума обрàза има значение на „обида”. Възможно е тази дума някога да е била свързана именно с такава ситуация. И може би нещо подобно е предизвикало създаването на израза „от любовта до ненавистта има само една крачка”, който израз явно има предвид не любовта, а състоянието на влюбеност. Влюбеният вижда не общия път с другия човек, не възприема себе си редом с него, разбира се, в един общ впряг, а се вижда като някакъв връх над този, в когото е влюбен, като мечтае да го насочва натам, накъдето на него самия му се иска.

И тъй, любовта навярно може да се смята за най-висша форма на дружбата между мъж и жена, при която връзката може да бъде много по-тясна, отколкото при дружбата, а хармонията между двете думи наистина съвършена. Във всички случаи е явно, че любовта включва и качествата на дружбата и постепенно извежда съзнанието на следващото ниво-степен на междучовешките отношения – братството, елементите на което вече срещнахме и при предишните степени и което става наистина космичен фактор, водещ човека към Вечността, подпомагайки го да реализира зъложената в него от Върховния Творец идея за съ-творчество съвместно с Йерархиите на Силите на Светлината, за съборност и безсмъртие. За последното е доказателство и самата дума человек[18] /чело – съзнание, което минава през века-вечността/.

Думата брат произхожда от индоевропейското съществително*bhrater /брат, сродник, земляк/, с което се свързва и думата фратрия /подразделение на племето/, на която съответства събирателното старославянско съществително братия. И въпреки че в етимологичните речници не пише нищо повече за произхода на думата брат, в смисъла на това понятие очевидно прозира идеята за съборността, дума, която по смисъл клони към брат и е съкоренна с думите събор, избор, избран[19], брак, бреме (включително и носенето на духовния кръст), събирам се.

Братът по духовно, а не по кръвно родство, и този човек, когото нашето съзнание е избрало, в резултат на опознаването от съзнанието ни на съзнанието на този, когото то възприема като брат по дух. Българската дума разбирам, френската дума comprendre /разбирам/ и руската понимать съдържат руската основа брать[20] /вземам/. Съзнанието като че ли събира част по част[21] в себе си понятието за другия човек и самата лексема съзнание има смисъл на събирателство. При това се събират познания не само за едно съзнание, избрано като брат по дух, а и за всички останали индивидуални съзнания, с които се сблъсква опознаващият човек. А и самият той при това като че ли се събира с другите съзнания, допълва се от тях. Интерес представлява фактът, че изразите в руския език собраться что-то сделать /готвя се да направя нещо/, собраться в дорогу /стягам се за път/, собраться с мыслями /съсредоточавам се/, собраться с силами /отдъхвам сиу възстановявам силите си/ предават смисъла като че ли „събирам в себе си” необходимото количество части, за да бъда в състояние да изпълня поставената задача.

Всяко индивидуално съзнание, което проумява, прозира (на руски прозревает = созревает /съзрява/) идеята за космичното братство, възприема себе си и останалите съзнания и същества като части на единното цяло, на универсума[22], космоса, в който всички части-братя се обединяват от принципа на Вселената на Любовта, допълвайки се един друг и взаимно постигайки съвършенството.

Вероятно не е случайност, че немските думи Leben /живот/ и Liebe /обич, любов/ са толкова близки по звучене една на друга. И само при хармоничното съчетаване на частите се образува щастието-общението (на руски счастье-соборность), при което всяко индивидуално съзнание на брата-част не просто се разтваря към и в другите индивидуални съзнания и изчезва в общия поток, но и съхранява своята индивидуалност, своя уникален „аз”.

Като се издига крачка след крачка по стъпълата на братската обич и любов, индивидуалното съзнание постепенно стига до прозрението, че всичко във Вселената – от най-мъничката частица до метагалактиките – е живо и има свое съзнание (не случайно Вселената се нарича точно така: името й е калка от гръцки и означава „населена”). И самият атом, и растението, и животното, и човекът, и който и да е народ, и цялото човечество, и планетата, и галактиката – всичко това са братя в безкрайната Йерархия на живите същества в Космоса. Ето защо светците и към животните са се обръщали с думата брат и са се държали с тях като с равни.

Ние се опитахме да проследим пътя на изграждането на човешкото съзнание от тясно племенните граници, когато всичко, което не принадлежи на съответното племе, се възприема като чуждо, а това означава и като враждебно, носещо угроза, до осъзнаването на вселенското братство, при което разширеното и просветлено индивидуално съзнание встъпва вече като пълноправен член на космичното семейство. По всяка вероятност това, което всеки от нас трябва да направи, е да определи на какъв етап се намира и след това с по-висока осъзнатост да продължи по предопределения от Господ Бог за нас път, като преодолява с достойнство препятствията, които се появяват поради ограничеността на нашето индивидуално съзнание или които поставят „недоброжелателите на човешкия род”.

Украйна, гр. Переяслав-Хмелницки, 29.10.2003, ср.

Превод от руски – Невяна Керемедчиева.

---

[1] Émile Benveniste. Le Vocabulaire des institutions indo-européennes, tome 1 (économie, parenté, société), 1969, Paris, Ed. Minuit.

[2] Духовно-магиен обред за приобщаване на индивидуалното съзнание към духа или егрегора на племето.

[3] Нямащ право на глас в племето, преди да стигне до пълнолетието си и следващия акт на посвещението.

[4] Сравнете с руската лексема чудь, с която русите са назовавали своите германски съседи с техния етноним > чужд.

[5] Сравнете с българската дума чужденец. Впрочем, личните имена Ксения (< xenos /чужд/), Варвара (< лат. varvar /чужденец/) и украинското Оксана означават точно „чужда, чужденка”.

[6] Свой > свойство, свобода, себе, особа, способ, приспособление, рус. особь /индивид/, частицата в руския език -ся и т.н.

[7] За такава сума по онова време в тази част на света е било възможно да се купи „добър роб”.

[8] И явно затова римският закон е позволил след това Иисус Христос да бъде подложен на най-срамното и позорно за онези времена смъртно наказание – наказанието, което изтърпявали само робите.

[9] Лексемата символ произхожда от гр. symbolon /знак, белег/ < sym- (syn-) /заедно, със/ + ballо /мятам, хвърлям/; символ буквално означава „съставен”, тоест „състоящ се от отделни части”.

[10] Знать < индоевропейския корен *gen- /зная/, по всяка вероятност е свързано с *gen- /раждам; раждам се/ > „имам родство със...” > зная. Сравнете гр. genos /род/, gnоtоs /известен, познат/, gnosis /познание/, diagnosis /разпознаване/.

[11] Според изследванията на някои филолози лексемата в руския език знамя означава буквално „знай меня”.

[12] Различавам < лик, лице.

[13] Компаньон < лат. com- /заедно/ + panis /хляб/. Компаньон всъщност е, ако може така да се каже, съхлебник.

[14] Калфа е всъщност човекът, който помага при произвеждането на стоката.

[15] Сравнете: рус. удружить означава „да услужа”.

[16] Нещо от вида на „дървото на мирозданието”, „дървото на живота”.

[17] Украинският глагол одружуватися означава „женя се”. При това лексемата одруживатися съдържа идеята за равноправие: „одружуватися з кимось” /женя се с някого/, а не „женя се за някого” ( в руския език предлогът е „на” („жениться на...”), с което се подчертава по-високото социално положение на мъжа спрямо жената. Неслучайно украинските девойки в епохата на разцвета на казачеството, според обичая, са могли сами да се сватосват с бъдещия си жених, а омъжените жени са могли да подават заявление за развод, ако мъжете им не са отговаряли на изискванията им. Освен това жените са притежавали и свои лични пари от продажбата на дребен добитък, птици, ръчно изтъкани платове, мляко и яйца. Те също самостоятелно са се разпореждали и със собствено имущество – дадено им като материзна (участък земя, получаван в наследство по женска риния, като в случай на развод той е оставал собственост на жената.

[18] Вж. по-долу в есетата „Духовност и пари” и „Словото”.

[19] Избран свише, от Небето, по признака че съответният човек участва в битката-бран с тъмното начало.

[20] Сравнете понимать < старославянския глагол имати /поемам, вземам/ > яти > понять /разбирам/.

[21] С други думи казано, по „парченца” знания: някои етимолози твърдят, че руските думи часть и кусок – кусать /парче, къс, залък – хапя/ имат общ корен.

[22] Където лат. елемент уни означава „едно”, „единно”.