ЦИГАНИНЪТ С КОЛЕЛОТО
Той изнесе кофата с боклука, отиде до уличния контейнер, но се спря на няколко метра защото един човек – циганин, на възраст около четиридесет и пет години, го претърсваше с една къса здрава тояга. Това занимание не продължи дълго – в боклуците рядко се намираше вече нещо полезно от което можеше да се спечели, като се предаде за вторични суровини или се употреби за храна. Времето стана толкова страшно, бедните така се разроиха, че боклучарството стана професия за мнозина. На “ревизия” през този казан днес минаваха над 50–60 различни хора, някои от тях и по два-три пъти! Особено усърдни бяха циганите, полудели по събирането на метални отпадъци. Изкупвачите бяха вдигнали цените и доста хора се препитаваха със събиране на старо желязо. Те не жалеха никого и нищо, и всичко, което можеше да се откачи и да се отнесе – независимо дали вършеше работа на стопаните – части от ограда, дворна врата, полезна вещ, забравена или оставена за малко пред дома, дори номерата и табелите с имената на улиците, отиваха в приемните пунктове на “Белканто”.
– Какво, намери ли нещо? – реши да попита той ровещия, който привърши, закачи тоягата с приспособление на рамката на колелото си и се приготви да се качи и да тръгне.
– Нищо няма днес, претърсили са го вече – отговори неохотно циганинът.
– Намираш ли хляб, изхвърлен в кофите?
Той имаше три кучета и няколко котки, които гледаше с обич, но храната не достигаше и затова нерядко надничаше в казана или оглеждаше да вземе изнесени от хората торбички със стар хляб пред вратите и по улиците.
– А, намира се! Защо питаш?
– Какво го правиш?
– Предавам го в махалата по 10 стотинки за килограм. Един го изкупува, защото храни прасета – отвърна циганинът.
– Ако го носиш за моите кучета, ще ти давам по 20 стотинки за килограм. Може да ми носиш и друго, каквото намериш за храна. Ако е от месо ще ти го плащам повече.
– Става, бате! Ще ти нося! Тук ли си винаги?
– Тук съм по-често. Ако ме няма, прехвърли през вратата и закачи торбата на пирона. Гледай само кучетата да не те ухапят. Ще го претегля и ще ти го платя със следващата торба.
Не му се вярваше много, но още на другия ден циганинът дойде и донесе голяма торба с парчета баници, закуски, чисти парчета хляб – отлична храна за кучета. Имаше и късове от пица, които отдели за котките.
– Откъде намираш толкова много и хубави остатъци.
– Ходя при една фурна, а пък в училището, децата са много глезени и си оставят закуските.
На другия ден отново дойде и донесе още по-добри неща. Имаше и парчета салам и цяла торба с пресни баници и други закуски, непипнати и чисти.
– Откъде са тези неща? Да не си влизал във фурната без да те видят?
– Ба! Като попрегорят ги изхвърлят по цяла торба! Не искат да се излагат пред клиентите. Само трябва да си там навреме. Познават ме и ги оставят за мен. Върша им понякога някоя работа.
– А салама?
– Салама го намирам в кофите. Само, че го изхвърлят по-богатите в някои махали. Най-много има в “Тракия”, където живеят млади и маанджии на храната хора. Ако позастарее малко я изхвърлят, макар и да става за ядене. Моето куче яде често и луканки. Понякога парчетата са съвсем чисти, завити в торбички, та хапваме и ние хората. Чистят си кухните към пет и половина като се върнат от работа и от покупки. По това време си пълня торбата.
– Влез вътре да го претеглим и да ти платя. Ще пийнем и по кафе – покани го домакинът.
– Само да не ме ухапят кучетата! Това голямото много лае и се нахвърля на вратата като дойда – каза с тревога циганинът.
Той се сети, че и друг път пред него цигани много са се страхували от кучетата. Защо? Защо циганите особено много се страхуват? Вероятно затова, защото някъде са крали и пак са ги лаяли или гонили, че може и да са ги хапали кучета. Спомни си, че и един много здрав мъж на име Петко от едно близко село, пребледня, уплаши се до припадък, когато влезе у тях и го залаяха кучетата. Преобрази се от страх, смали се, стана нищо човек. После научи, че Петко е лежал в затвора за кражба. Гонили са го с кучета и са го нахапали. Е, тоя ще се страхува цял живот. Та и циганите. Виж метачките не се страхуват толкова, въпреки че кучетата и тях лаят. Веднъж Вълчо – голямото куче, беше го пуснал за минута на улицата, се нахвърли на циганка метачка и и съдра полата. Той я отърва бързо, а тя не се уплаши кой знае колко. Сигурно не е крала и не е преследвана. Всеки страх си има основание.
– Дай му парче хляб и няма да те лае! Върви спокойно до мен, няма да те ухапе!
Влязоха, седнаха на пейката във вътрешния двор, пиха кафе, разговориха се. Циганинът си каза името – Юсуф по турски, Илия по български.
– Как да те наричам? Кое име повече харесваш?
– И на двете ми викат. Както искаш ти – отговори Юсуф – Илия.
– Ще ти казвам Юсуф, защото така си наречен като си се родил. После комунистите са те прекръстили насила с българско име. Юсуф е истинското ти име. Харесва ли ти кафето?
– Екстра е! На машинка ли го правиш? У нас никога не си правим кафе. Имаме машинка и ние, но булката не знае да прави. Намерих машинката изхвърлена заедно с кутията. Чисто нова! Отива и купува кафе в найлонови чашки от будката по двайсет стотинки и пием от него. Всяка сутрин. След това тръгвам по казаните.
Циганинът замълча, запали втора цигара, като разглеждаше двора. Той беше здрав, изпечен, прям – ще речеш нормален, честен, добър и работлив човек. На стопанинът му беше приятно да общува с човек от това съсловие, като приятел, равностойно и уважително, още повече, че го интересуваше хала на тези хора, тяхната борба за хляб пък и специално кофаджиите, които се бяха умножили толкова много. Обществото явно загиваше щом мнозина си изкарват хляба като бъркат в казаните по цял ден. Между тях имаше и немощни старци, които събираха хартия, главно кутии от велпапе, връзваха я на пакети и я отнасяха за предаване със счупени детски колички или с някакви бедняшки приспособления я замъкваха за съвсем малко пари. Щастливци бяха тези от тях, които изкарваха по един лев на ден. Така си осигуряваха един хляб и кофичка кисело мляко – храна за деня. Други обикаляха и събираха в торби и на пакети всичко, което можеше да се оползотвори – това бяха и българи, и цигани, по вида на някои можеше да се отсъди, че са образовани, но отчаяни от мизерията са превърнали това в занаят.
Той често срещаше един от тях, Спиридон се казваше, млад мъж – крайно изоставен, с мазни и разкъсани дрехи, огромна брада и мръсна и разчорлена коса – същият обикаляше главно техния квартал и събираше всичко; съсредоточен с бавна и провлечена походка той претърсваше педантично и като по план казаните в района. Стопанинът правеше някой път опит да го заговори, но получаваше мълчание или много кратки отговори. Личеше, че този човек има не лошо образование, поглеждаше макар и за секунда с умни очи, имаше меки и приятни маниери на човек, възпитан и живял някога нормално. Това лято веднъж, за своя радост, той го срещна подстриган, обръснат и с почти чисти дрехи.
– Брей, какво е станало с теб, да не си се оженил, Спиридоне? – го попита той. Шегата мина като нечута, Спиридон се обърна и го погледна. Той съжали за глупавия майтап и го попита като по работа, намира ли хляб. Щеше да му предложи да го изкупува за кучетата си.
– Намирам – беше краткият отговор.
– А какво го правиш?
– Печем го и го ядем! Ние сме няколко души приятели и си го изяждаме.
Той отговори благо, спокойно и съвсем просто и естествено. После се обърна и продължи по пътя си, нарамил голямата торба. Ходеше бавно и провлачено, като че никой нямаше покрай него. Другите не съществуваха – той се беше отказал от света, от общуването, от другите хора и техните досадни и не мъдри въпроси. Той изпълняваше най-важната задача на света – оцеляваше! Стопанинът остана като подритната вещ – неловко и неестествено. Света на оцеляването си имаше и свои закони – без излишни приказки и любезности. Всъщност този свят не му беше съвсем чужд – той имаше своите срещи с мизерията, някой път му се искаше да изостави всичко, да не се среща, да не се представя и да се затвори дълбоко в черупката на отчаянието – да се изолира от света на доволството, което не знаеше нищо друго освен себе си. Самият си хапваше понякога от баничките донесени от Юсуф, но се срамуваше да признае и да си каже или за това да разбере някой. Той и затова се интересуваше от барабата, съчувстваше му, жалеше го. Само че онзи се беше оттеглил успешно, без да се оплаква и да се представя за друг – не искаше да го жалят, не търсеше съчувствие и помощ. На Спиридон му бяха чужди и противни тези, които от жалост търсеха да разменят дума с него, те не съществуваха, като тези които беше отрекъл. Той беше в своя свят със своите приятели, с които ядеше препечения хляб, намерен в кофите. Стопанинът го срещаше още много пъти, почти всеки два-три дена, опитваше да го поздрави, но онзи се извръщаше навреме или не чуваше. Беше съвсем, съвсем сам и други не му трябваха.
Циганинът проговори и попита: – Това колело на кого е? Трябва ли ти?
Под заслона на входа за мазето беше закачен за предното колело велосипед, спортен тип с тънки гуми.
– На момчето ми е. Сега му е спукана гумата. Той ще си го направи и ще си го кара.
– Ако го даваш, ще го купя. Аз ще му залепя гумата.
Той, този кофаджия беше от друга, по-висока категория. Той не просто оцеляваше, той търсеше и печалба, някакви по-сериозни находки, от които да изкарва пари. Той беше въоръжен с велосипед, на багажника беше вързал голям кафез за откритията си. За българина това да бърка в кофите за смет беше последното стъпало, стъпало на падението на срама и отчаянието, докато за циганина това си беше препитание, редовна работа, поминък. Той не беше отчаян, а обикаляше, вършеше работа – важна и отговорна. Състезаваше се, беше подвижен, знаеше местата, воюваше за “стоката”, пазеше си района. Разказа като нещо редно, че веднъж натикал някакъв друг от този занаят, който влязъл в неговия район, в кофата за боклук, затворил я и завързал капака. Смееше се и разказваше, че онзи повече не стъпил в този квартал. Имаше си работно време и работни места. На излизане поиска десет лева в аванс, защото му трябвали да купи някакво колело много на сметка.
Ще ти дам, но трябва да ми донесеш за тях петдесет килограма хляб. Той нямаше пари, но не искаше да развали сътрудничеството си с циганина с който усещаше някакво ново приятелство. Той не презираше и не подценяваше циганите, въпреки че беше патил и препатил много от тях. Намираше, че всичко си е от човека, от възпитанието и нагласата на самия и единствен човек – сам за себе си. Познаваше и добри цигани на които имаше доверие, а някои даже му бяха верни приятели. Циганинът Юсуф удържа на думата си, отчете се с хляба, пак поиска аванс от пет лева, пак се отчете – виждаше се някак на положение – приемаха го като човек, пиеха кафе под асмата, приказваха си за дома, за децата. Той веднъж каза, че споделил с жена си за това приятелство, тя от своя страна се зарадвала много и предложила да дойде с него да помогне на човека да си подреди двора, да прекопае градината.
И стопанинът се зарадва – да си намериш приятели в града, с които да си помагате, не е ежедневие, в тези времена никой на никого нямаше доверие – той лично беше обиран, лъган, измамван толкова много за тези десетина години, че споделяше: “Ще кандидатствам в “Книгата на Гинес” за рекорд за най-лъган и краден човек на света!” Юсуф му изглеждаше работлив и порядъчен, още повече излезе, че е от едно село с което стопанинът беше свързан много сериозно – там беше работил няколко години като основател и директор на едно частно училище. Събрал се с жена си и останал в Пловдив, в най-голямата циганска махала – Столипиново, огромен цигански квартал известен вече по целия свят – там беше гостувал и английският престолонаследник, принц Чарлз, като гост на циганите и даже присъствал и взел участие във веселието на циганска сватба. Юсуф каза и къде живее – някъде на “Ландос” – централната улица на квартала, която отделяше циганската от българската част на район “Изток”– срещу пощата. “Като попиташ за Юсуф или Илия, всички ще ти кажат!”
– Аз едва ли ще те търся, ами я кажи ти, дали можеш да работиш при нас, да гледаме прасета. Ще ни трябват да издържаме училището, има готова свинеферма там, с хигиенична и здрава постройка.
– Ама аз такава работа търся! – зарадва се Юсуф. – Ще събирам хляб и ще го нося. Мога да накарам и други да събират. Аз съм работил в стопанство – в ТКЗС-то на село бях тракторист. Аз съм грамотен, завършил съм школата в Белозем – три години съм учил след основното училище. Ще нахраня и ще изчистя на животните сутрин, след това ще изляза по моята работа да посъбера храна и нещо друго, после ще нахраня отново и пак ще изляза. Аз за една надница от 7-8 лева на ден съм готов да работя, даже и булката ще взема, ако искаш! Толкова изкарвам като бъркам по казаните. Та ще ми дойде добре, даже малко и отгоре ще докарвам.
– И едно прасе за теб ще има! Вие ядете ли свинско? Да не сте мюсюлмани?
– Как циганин няма да яде свинско? Ние и кучета, и котки сме яли! Вярваме за пред хората. Да има празници, да се веселим! Има хубави празници, с много ядене и пиене! Коч байрам, рамазан байрам, шекер байрам, сюнети, сватби! Празнуваме и християнските празници – Гергьовден, Великден, Васильовден – бангу Васил – на нас празници ни дай, да пеем и да играем, не работа! Ама ние с булката сме много работни, ще видиш.
– Не се хвали много, че може и да излъжеш! – присмя се доброжелателно стопанинът и се зарадва. “ Май, че ще “интегрираме” тоя циганин. Ето приемаме го без предразсъдъци, ще работи при нас, чувства се добре и приятелски. Има професия и образование – какво повече!”
– Ти искаш ли да се интегрираш, Юсуф?
– Какво е това? Къде е? – попита той разсеяно, защото гледаше едни железа, с които щяха да излеят от бетон една мивка с корито в двора. – Ще ми дадеш ли тези железа да ги предам в “Белкантото”?
– Да се впишеш в обществото. Да работиш, да получаваш, да бъдеш равноправен и равностоен, да си плащаш таксите за вода, ток, смет и данъците. Децата ти да се учат и да добият професия.
– Аз няма какво да се записвам. И тези гяволъци, дето ги разправят, не ми трябват. Ще си плащам тока, когато има пари. Сега не стигат и за ядене. Ще ми дадеш ли железата?
– Трябват ми Юсуф. Ще правим едно корито. Все гледате какво да дадете в “Белкантото”. Може да е скъпо и да трябва на хората, вие ще го продадете за стотинки. Важното е да вземете стотинките! Ти знаеш ли какво е “белканто”?
– Ами там дето взимат железата, книгите, другите работи… На Кукленското шосе.
– Тази дума означава хубаво пеене – италиански стил в пеенето – красиво пеене. “Бел” значи хубаво, добро, а “канто” – пея. Защо са нарекли фирмата за събиране на боклуци така, не мога да си обясня? Какво хубаво си намерил днес?
– Един меден пепелник. Ще го предам за мед.
– И колко ще му вземеш?
– Ами така като го гледам няма повече от 150 грама, значи 40 – 50 стотинки.
– Ето ти един лев, остави го тук, че за масата под асмата няма пепелник. Ако намериш нещо такова, първо го дай на мен. Намирал ли си нещо скъпо досега?
– Намирал съм златен пръстен. И сто и петдесет лева, завити във вестник. И други неща. Затова бързам да обикалям важните места – все има по нещо. Днес намерих един пакет сланина, оставен на чисто. Искаш ли да ти я дам. Ние сланина малко ядем. Аз ям, ама булката не иска и ще я изхвърли!
– Остави я, ще видим какво ще я правим. Може да си я пържим с яйца. Хубаво ядене е пържена сланина с яйца.
След два дена Юсуф дойде много опечален.
– Бате, откраднаха ми колелото. Оставих го до един казан, отидох да погледна друг и докато се обърна … няма го. Отмъкнал го е някой циганин. Може ли да оставя този кафез тука, че е голям и не мога да го нося. Дай ми, моля ти се, твоето колело, да си услужа, за няколко дена. После ще си купя от един човек в “Тракия” – ще ми даде за трийсе лева едно руско. Много е здраво. Ще ти върна твоето.
– Ами нали знаеш, Юсуф, гумата е развалена. Не само вътрешната, но и външната. А и момчето иска да си го кара. Ще ходи на училище с него. А през лятото ще си го кара за кеф.
– Аз ще го поправя за своя сметка, бате. И ще ти го върна здраво. Само за два – три дена.
– Хайде, взимай го! И си дръж на думата! Имаме си доверие, бъди сериозен!
Циганинът вдигна колелото и го отнесе някъде на ръце. След час се върна с нова гума, напомпена и здрава.
– Сега ще си свърша работата. Имам да взема един бойлер от едно място.
– Това спортно колело няма да издържи цял бойлер! Много са тънки каплите.
– Аз няма да се качвам! На ръце ще го тикам, ще го пазя.
Юсуф откара колелото. Дойде в неделята, но без него, каза че ще го докара в понеделник, на другия ден. Това беше през месец май – края на учебната година. И повече не се яви.
* * *
Един ден през месец септември, вече в новата учебна година, Георги – ученикът който живееше и учеше при него си дойде и каза:
– Знаете ли кого видях? Познайте де!
– Е, не можем да познаем. Кажи, предаваме се.
– Срещнах Юсуф! Онзи циганин дето взе и не върна колелото. Видях го отсреща на улицата, тръгнах към него, извиках го, той явно ме видя, но бързо се обърна на другата страна и изчезна. Сигурно няма да дойде повече насам.
– Не можа и няма да можеш да го “интегрираш”, господине! – отбеляза язвително Дора, учителката по музика. – Циганинът си е циганин! Той не може да живее без да излъже и да открадне нещо. Доверие, приятелство – това за него са неясни и непознати понятия. Той е напълно безнравствен човек. През цялото време е мислил как да те измами!
– Вярно, май че така излезе. Не ми се иска да повярвам. Така се сприятелихме! Кафенце, приказки, планове… Е излезе, че докато аз съм го “интегрирал”, той ме е прецакал!
Людмил Попов
Картина от Блага Стоенчева
"Маски"
По време на десетилетието на ромското включване бяха издадени сборници с творби, посветени на малцинствата. Сред сборниците с разкази се откроява един сборник есета и разкази "Ще ви разкажа за една ромска жена...", който е с активното участие на Центъра за изследвания и политики за жените и е от издателството на Институт "Отворено общество". Още през май 2004 г. редакторката Весела Янева и авторите от сборника Даниела Добрева, Ганчо Илиев, Генка Атанасова, Иво Борисов, Красимир Илиев, Мария Йорданова, Марин Куманов, Фиданка Янакиева, Милена Илиева, Бисер Светлинов, Орлин Атанасов, Селвяр Мехмедова, Теодора Крумова, Валентина Атанасова, Славка Янакиева и Мита Христова публикуват сборника с любезното съдействие на г-н Джордж Сорос, без когото демокрацията нямаше да е на днешното равнище.
Мария Чулова, редактор на "Прометей"
