Андрий Будугай
Словото
На филолозите-езотерици от София
Елка Калинова и Мария Пешева
5. Словото-заклинание
Словото е имало мистично и магическо значение и в съпоставимите с понятието клетва понятия заклинание и проклятие. Във всяко от тях са били задействани различни страни на многоаспектната дума: при клетвата силата й е била насочвана към себе си от този, който си дава сам дума, а при заклинанието и проклятието – навън, към някого другиго. При това действие енергиите на думата при заклинанието, от една страна, и при проклятието, от друга, са практически противоположни: при заклинанието човекът, който го изрича, прави опит да установи енергийна връзка на симпатия с обекта на заклинанието, докато при проклятието е точно обратното: той се опитва да прекъсне вече съществуващата връзка, да се отдели от обекта на проклятието, да бъде в егрегор, различен от неговия.
Говорейки за заклинанието, бихме искали тук да споменем за явлението, дефинирано в израза заклет враг, където понятията клетва, заклинание и до определена степен дори проклятие са тясно преплетени. Заклет враг е онзи, когото даващият клетвата се задължава[1] да победи, да повали, заклева се да му отмъсти за това, че той му е нанесъл някаква много голяма сериозна вреда. Често понятието „заклет враг” е гранично с понятието „смъртен враг”: ср. нем. Todfeind /заклет враг/, където Tod значи „смърт”, а Feind – „враг, неприятел, противник”; фр. разг. ennemi juré /заклет враг = смъртен враг/.
С други думи, заклет е онзи враг, когото полагащият клетвата се задължава да неутрализира, каквото и да му струва това, дори ако гибел грози самия него – смърт от ръката на врага или на негов другар. Такъв вид заклеване е много силно. За постигането на своята цел човекът, който прибягва към него, отдава себе си изцяло на волята на духа, към чиято сила се е обърнал. Този дух е бил много по-могъщ от племенния дух, към когото е принадлежал даващият клетвата[2]. И така на практика заклеващият се (чак до мига на изпълнението на клетвата си) ставал негов неволник[3].
Тук е важно да се отбележи, че понятието „заклет враг” е характерно както предимно за езическия, така и за магическо-старозаветния, дохристиянския, начин на мислене и действие, когато е действал законът на справедливостта, а не на благодатта – закон, за който стана дума по-горе[4]: „око за око, зъб за зъб!” Нека се спрем на някои особености на това понятие.
От една страна, своебразният обществен „институт на заклетия враг” е развивал в отделните личности понятието за чест, мъжество, справедливост. Например твърде близкият до явлението „заклет враг” феномен на вендетата, кръвното отмъщение, е служел на усета за цялостност в рода и семейството, на своеобразния колективизъм, когато всеки един член на рода (семейството) е бил опазван и никой не е можел безнаказано да бъде „взет” от чужди хора.
От друга страна, ограничеността на съзнанието на хората в онези времена за разбиране действието на космичните закони е била причината те да възприемат понятието за справедливост по своему, без да отчитат множество фактори, включително и обстоятелствата на едно или друго престъпление.
Поради това ответната мяра на възмездието често превишавала мащаба на самото провинение. Цената на възмездието[5], т.е. заплащането за злодеянието, би могла да достигне огромни размери[6]. Представители на различни племена от един и същи клон на човешката еволюция безмилостно се унищожавали един другиго, осъществявайки с това някои от тъмните замисли на „врага на човешкия род” и неговите слуги. В историята са известни много примери, дори в сравнително недалечното минало, когато убийството на един член от семейството (или клана) отключвало цяла каскада от насилствена смърт на невинни хора – каскада за цели десетилетия. А една от вендетите не прекъснала дори повече от 180 години (!) – истински пир за същностите, хранещи се с човешка кръв и страдания.
Съвсем е възможно ритуалът „заклеване на врага” да предизвика последействие, което вероятно се простира и върху следващата инкарнация (или следващите инкарнации) на заклеващия се, утежнявайки кармата му. Нали при наличието на такава мъст не само не било възможно развързването на вече създадените кармични възли, но и се натрупвали нови. Така и вероятността да се срещнеш със същия заклет враг е много голяма. В Агни Йога се казва, че около 50% от хората, с които ние се срещаме в сегашното си въплъщение, така или иначе (в различна степен) са пресичали в предишни животи своите кармични линии с нашите: а това ни облекчава значително при установяването на контакти в сегашния ни живот. И става въпрос за хора, които не са оставили в индивидуалната ни карма достатъчно дълбока следа.
А какво да кажем за този, който ни е лишил от най-скъпия ни човек и с когото сме се заклели да се разплатим чрез страшна клетва, издигайки го в ранга на „заклет враг”? Естествено е новата ни среща с този човек да произведе нова брънка на вражда, подкрепена с нови аналогични „справедливи” действия. И измъкването от такъв наистина затворен кръг е вече почти невъзможно без помощта на някой друг човек, имащ достатъчна за тази цел духовна сила, който доброволно да извърши самопожертвуванието, като поеме върху себе си част от кармата на враждуващите страни и я одухотвори я със своите страдания.
Впрочем, споменатото по-горе положение от Агни Йога за 50-те процента може да хвърли известна светлина върху привидно с нищо немотивираната силна симпатия или антипатия, на ужасяващата неприязън, възникваща понякога при първа среща с някои хора. Ние вероятно сме били или много големи приятели, или непримирими (включително и заклети) врагове в някоя от предишните си инкарнации. Понякога за ускоряването на развързването на подобни кармични възли душите на бившите врагове може да се окажат в едно семейство: те могат да бъдат или братя и сестри, или родители и деца, изпитващи огромни страдания един от друг.
Например, както са споделили някои духовидци, нещо подобно е започнало да става с душите на индианците, избити от пришълците от Европа, и с тези техни убийци в следващите им инкарнации. Получило се е така, че територията, предназначена първоначално за развитието на душите на индианците, била завоювана от европейците заедно с техните животи. И на бившите индианци (за да продължат своята индивидуална еволюция) не оставало нищо друго, освен да започнат да се превъплъщават в семействата на потомците на своите убийци и там отново да се сблъскат с насилниците си. Ала по силата на много обстоятелства, обусловени от натрупаната карма, насилниците сега се оказвали в далеч по-неизгодни позиции в сравнение с бившите си жертви...
Както вече казахме, по време на заклинанието хората прибягват към помощта на духовете, чиято сила използват, за да се постигне неговата цел. Към човека, срещу когото е отправено заклинанието, се излъчва енергия, която го обгръща като мъгла и го изтръгва от установените до този миг душевни взаимовръзки с другите. Заклинателят омагьосва, насочвайки силата на волята си, към която се добавя и силата на духа, с чието име си служи при заклинанието, и принуждава заклинавания човек да изпълни действието, което самият заклинател желае[7]. Подобно заклинание вероятно може да се изпълнява и под формата на песен: сравнете фр. incantation /заклятие/ и съкоренните й думи на лат. canto, -āre /пея/, фр. cantatrice /певица/ и cantique /религиозен химн/ и лат. cantor /певец/.
Към силата на заклинанието са прибягвали и лечителите и лекарите, които в древността са били жреци или шамани. Оттук идва и връзката на тяхното име със словото: лекар е съкоренна дума с гр. logos /слово > лексика/, лек[8], лекарство (буквално „това, което облекчава болката/, а врач е съкоренна на рус. врать (първоначално „говоря/[9], нем. Wort и англ. word /слово/.
За облекчаващото болката използване силите на словото и думите е говорил още известният средновековен персийски лекар, учен, поет и философ Ибн Сина[10], утвърждаващ, че ако на болния при първото посещение на доктора не му стане два пъти по-леко от разговора с него (само от едничкия разговор!), то значи при болния не е дошъл истински лечител. Лекарят е длъжен да разбере душата на пациента[11], да усети поради какви грехове в него[12] са влезли духовете на болестта и вече с това прозрение за причините (вратите за болестта), уведомявайки пациента за тях, той наполовина парира действията на същностите, предизвикали заболяването. А за тази цел болният задължително трябва да се довери на лекаря, да разкрие пред него душата си и с всички възможни средства да му съдейства в тази съвсем нелека работа.
И най-гениалният лекар не е способен да помогне на онзи пациент, който няма доверие в него и не започне сам да помага за собственото си пречистване. Даже ако такъв лечител със силата на духа си прогони от болния духа на болестта, а пациентът не осъзнае греха си, чрез който в него е влязъл този дух, не се разкае и не промени съзнанието си и начина си на живот, тогава от това, като краен резултат, няма да се получи нищо добро. Да припомним думите на Иисус Христос по този повод, записани в Евангелието от Матея: „Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна[13], пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от него, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото.” (Мат. 12:43-45)
Истински лечител може да бъде само човек, извършил необходимата духовна работа вътре в себе си и съумял достатъчно добре да се закрепи в праведността и истината. Да си спомним, че самият Иисус Христос, „като повика дванайсетте Си ученици, даде им власт над нечистите духове, да ги изгонват, и да изцеряват всяка болест и всяка немощ” (Мат. 10:1). Но той е направил това само след като учениците са били достатъчно укрепнали духовно.
След определено време достатъчно са укрепнали във вярата и седемдесетте „малки апостоли” – и те също са получили от Господа подобна власт да заклинават духовете на болестите с Неговото име. Но нека отбележим при това, че тази власт е била не безгранична, а в пределите на техните духовни постижения или, ако се изразим с езика на Библията, в пределите на тяхната вяра: апостолите не са били в състояние да заклинават бесовете, които са ги превъзхождали по сила.
Да си припомним случая, когато към Иисус Христос се приближава „един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят. А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и извратèн. Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?[14] Доведете Ми го тука. И запрети Иисус на беса и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя. Тогава учениците пристъпиха към Иисуса насаме и Му рекоха: защо не можахме ние да го изгоним? А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапено зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост.” (Мат. 17:14-21)
Ще отбележим, че в същото православие има едно явление – екзорсизъм[15], при което злият дух се заклинава със свещено име и със специални магии. Право на такова заклинателно действие може да получи съвсем не всеки, а най-често по принцип само свещенослужител, който достатъчно е напреднал в пътя на духовното си развитие. Ако с екзорсизъм се заеме свещеник или монах, не притежаващ необходимата духовна сила и без специалното Божие и църковно благословение за това, при образуването на канал-връзка с нечистия дух е възможно да се случи и обсебване – злият дух влиза в самия заклинател и го обладава.
И така, лечител можел да бъде само човек, способен да заклинава, да върже със своите думи тъмната същност на болестта или да противопостави своето заклинание на силата на първоначалното заклинание-магия, тоест на урочасването от врага[16]. Лечителят е намирал правилно решение[17], буквално е развързвал душата на болния, освобождавал го е от бремето-тежест на болестта.
За същият характер на въздействие от лекаря свидетелства думата избавление (от духа-същност на болестта), която е съкоренна с лат. корен fa- /говоря/[18], със старосл. баяти /говоря, заклинавам/, с бълг. обайвам, бая, забава и обаяние.
Думата обаяние, родствена по смисъл на фр. charme и на съкоренната й дума с гръцка етимология харизма, насочва мисълта към факта, че лечителят трябва да предизвиква симпатия: без нея болният, меко казано, трудно би разкрил душата си пред него и би било невъзможно между тях да възникне отношение на доверие, симпатия, а без такава връзка магията е безсилна.
И до днес в руския език се е запазил фразеологичният израз заговаривать зубы /лекувам зъби с баене, будалкам, баламосвам/, имащ някога само пряко буквално значение: заклинам същността, която предизвиква болка в зъбите. За подобно въздействие говори и словосъчетанието заговаривать кровь, употребявано със значението „спирам кръвоизлив” – това, което е правил и скандално известният Григорий Распутин, успял да спре кръвоизлив на болния от хемофилия царски син, когато никакви други методи не са помогнали и той е бил обречен на смърт поради загуба на кръв. При това ще отбележим, че кровь заговаривается не само при кръвоизливи: знахарят може да направи това при всяко друго заболяване, за да прогони болестта от кръвта, а това значи и от самия организъм на болния.
Интересно е, че думите врач и враг, имащи един и същи корен (< лат. vox), изразяват двата противоположни полюса в употребата на словото като заклинание: за добро и за зло. Ситуацията с лекаря-врач и врага по нещо наподобява настъпващата към нас от Дивия Запад ситуация, при която някои психолози[19] търсят ключове за отваряне на съзнанието на хората, за да ги използват в рекламата с цел „взломяване”, завладяване на съзнанието на потенциалните купувачи. А други психолози търсят методи за защита на пострадалите от тези рекламни уловки и от стоящите зад тях „взломаджии на съзнания”, от някакви си „хакери на човешката психика”. По този начин в работата се включват и едните /хакерите/, и другите /антивирусниците/, едновременно и съвместно водещи ни в глъбините на човешката психика.
Ще отбележим, че двуполюсна семантика имат и производните от рок – ректи – реч. От една страна, гореспоменатото решение (както и разрешить /намирам решение/) с тъй да се каже позитивна семантика – „освобождавам, развързвам”[20], а от друга страна, семантика на негативното въздействие: урок[21], укр. зурочити /урочасвам/, рус. порча /урочасване/, порок[22].
От същия корен рок- са и рус. думи зарок /обет/ и отрок /юноша, „нямащ право на глас” на вече/[23]. С рус. рок /съдба, участ/ са съкоренни бълг. думи заричам се, да се зарека, вричам се, „обричам, да обрека, обречен, обричане, оброк и оброчище.
Вероятно с думата рок е свързана и руската простонародна дума урка /разбойник/, която първоначално може би е имала значение „магьосник”, аналогично на това, че в древнорус. език думата вор /крадец/ също е означавала „магьосник”, като вероятно първоначално е означавала човек, който с помощта на магия може да открадне нещо от джоба на хората или от техните къщи.
Думата вор е подобна в голяма степен на древнорус. воръ /ограда/ и рус. ворота /врата/ – това, което изпълнява подобна защитна функция[24]. Тези думи можем да съпоставим по смисъл с рус. дума забор /стобор/, която е свързана с др.рус. боронити /забранявам/[25], както и с бълг. думи бран, браня, отбрана, забранявам. Същевременно думата вор е подобна и на рус. воротник /яка, вход под дрехата отгоре/[26].
Подобна семантика можем да видим и в българския език: думата клет /нещастен/ е свързана с клетва и е подобна на клетка. В определен смисъл действието, което изразява руската дума заклясть /да закълна/, е равностойно на това, да се постави в енергийна клетка човекът, към когото е отправено заклинанието – сравнете с известните в много езици изрази омагьосан кръг и порочный круг (< порок) – безизходно положение.
Заслужава да припомним също, че има народни приказки, в които се изричат заклинания за врата, ключалка или катинар, за да не могат да бъдат отворени от чужд човек или недоброжелател[27]. Тогава става напълно понятно, че вор /крадец/ е онзи, който е способен да развали такова заклинание и да вземе или открадне това, което е било обект на заклинанието.
Трябва да се добави, че някога със заклинания са били „обработвани” оръжията на воините: при това, за закаляване на мечовете понякога са били използвани пленници – явно, за да може енергетиката на меча, като се започне още от направата му, да бъде заредена така, че да поема и поглъща душите на жертвите. Съвсем не случайно при японските самураи мечът не е трябвало да се изважда от ножницата просто така: изваден ли е, трябвало да се пролее нечия кръв – явно като жертва за обръщането към духа на меча. Не е трябвало и да се дава мечът в чужди ръце: вероятно, за да не застане между меча и притежателя му нечия враждебна воля, която по време на боя да бъде насочена срещу него.
Да си припомним, че в трилогията Властелинът на Пръстените някои мечове са не само обект на заклинания, но дори имат свои имена и предназначение за определени врагове[28]. За оръжието със собствено, лично, име се споменава и в някои митове: например чукът, служещ като оръжие на германско-скандинавския бог Тор, се е казвал Мьолнир.
Заклинанията са били прилагани и за много иманета, за да не може някой чужд човек да ги намери и разграби. И ако случайно такова съкровище бъде намерено от някого, тогава други направени специално за него заклинания могат да нанесат енергиен удар на човека, пожелал да стане новият притежател на богатството.
Ето какво пише за съкровищата Иля Осипов в труда си История на иманярството в Русия: „Сред пазителите-стражи на подземните съкровища особено усърдна е била нечистата сила. Много лесно например духовете-стражи правели така, че съответният иманяр не само да не открие имането, но и да не се завърне у дома си. При това на тях им помагали Блуд, който принуждавал иманярите да ходят като заблудени по сякаш познати местности, и Мара, предизвикващ около тях различни видения, както и всякакви други нечисти същности. Разправяло се, че скъперниците, които закопавали богатството си, често продавали душите си на дяволите-вехтошари и на бесовете-иманяри. Последните надеждно стояли на стража, за да опазят добре скритото богатство.
Когато вече приближавал краят на срока на заклинанието, а съкровището все още не било намерено от собственика си, тогава то ставало бродещо и самò разкривало местонаходището си. Според някои поверия бродещото имане винаги е носител на нечия неспокойна душа – възможно е това да е душата на собственика му, но може би е и някоя друга, прилепила се случайно към него. На мястото, където е скрито такова имане, от време на време може да се появява призрак, човешка фигура с някакъв светещ предмет в ръка. Там, където се появи видението, именно там трябва да се търси и имането, но е известно, че повечето от хората, на които точно по този начин били откривани бродещите богатства, въобще не ставали притежатели на скъпоценностите, а и след това съдбата им била доста злочеста. Вероятно те не са знаели особените отварящи молитви и правила, необходими за притежаването на всяко съкровище.”
В археологическата практика има достатъчно много случаи на преждевременна и загадъчна смърт на хора, които при разкопки са вземали скъпоценностите от древни погребения. Немалко неприятности например са причинили и причиняват все още предметите, намиращи се в древноегипетските пирамиди – от тях са намерили смъртта си не един и двама специалисти, включително и наши съвременници, сблъскали се с егрегорите на една от най-древните човешки цивилизации, възникнала след катастрофата на Атлантида и представляваща един от клоновете на оцелелите мистерии на атлантите.
С рус. думи рок и заклятие е уместно да свържем и понятието срок /предречен или определен период от време/: сравнете израза урочный час /уговорен час/, а също укр. дума термiн /срок/, свързана с понятията терм /межда, граница/[29], термин (в науката)[30] и територия[31].
По всяка вероятност с понятието срок много тясно е свързана и руската дума сорок /четиридесет/, която по своята етимология е едно от малкото изключения в числовата редица. Причината за това е не само във фонетичното подобие на тези две думи, а и в това, че срокът от 40 денонощия и онзи срок, в който е длъжен да се прояви всеки нечист дух, предизвикващ болест: явно нито едно от тези същества не може да остане без енергийно подхранване повече от 40 денонощия и задължително ще се прояви в този срок, даже ако е пожелало да остане неоткрито. Интересно е, че думата карантина в превод от итал. quarantana означава собствено „четиридесет денонощия”[32].
Тук ни се иска да споменем за един доста поучителен факт, свидетелстващ за тежестта на думата и за силата на карантината. Този факт бе съобщен от украинския професор-анатом от Киев, академик Станислав Константинович Рудик. Ученият обърна веднъж внимание на това, че когато в средновековна Европа доста често възниквали, а понякога избухвали епидемии, причиняващи за съвсем кратко време смъртта на десетки хиляди души, за подобни епидемии в Украйна въобще нищо не се споменава в съответните източници. Силно впечатлен от този факт, ученият се заинтересувал за причините и установил, че украинските свещеници имали знания, позволяващи им да поставят правилна диагноза на болестите.
Ако човек се почувствал болен от нещо сериозно, веднага се обръщал към свещеника, който при инфекциозна болест, в зависимост от вида й, налагал достатъчно продължителна карантина. По този начин, при необходимост, болният навреме бивал принуден да се изолира за съответния срок и така заразата не се разпространявала повече и не стигала до размерите на епидемия и още повече – до пандемия.
Ще отбележим, че според Агни Йога 40 денонощия е минималният срок, необходим за раздялата на душата на най-висшия праведник със земния свят. И именно затова един от сроковете за помен на починалия е 40 дни.
Четиридесет дни и нощи Иисус Христос е останал в пустинята, след като е бил кръстен от Иоан Кръстител, в пълен пост и молитва, като укрепил духа си и издържал на изкушенията на Дявола. (Мат. 4:1-2) [33]
Четиридесет дни и нощи се е леел дъжд при Ноевия потоп, за да се „лиши от живот всяка плът, която се движи по земята: и птици, и добитък, и зверове, и всички гадове, които пълзят по земята, и всички човеци. Всичко на сушата, що има дихание за живот в ноздрите си, умря. (Бит. 7:21-22) С други думи казано, била наложена „общопланетна карантина”.
Кратно на 40 е и числото, означаващо броя дни, през които, съгласно Стария Завет, родилката е длъжна да се изчисти след раждането: „Жена, кога зачене и роди мъжко, ...ще бъде нечиста седем дена... И трийсет и три дена тя трябва да седи, за да се очисти от кървите си; тя не бива да се докосва до нищо свещено и не трябва да се доближава до светилището, докато не изтекат дните на очистянето й.” (Левит 12:2-4)
Тоест, след като роди момче, жената трябва да се очиства общо 40 денонощия, а както е посочено по-нататък, след като роди момиче, срокът за очистването е 80 денонощия. Вероятно разликата в този срок (два пъти по-дълъг) е обусловена още и от това, че женският род е по-силно свързан със света на материята[34], с физическия свят, а това означава и по-податлив на влиянието на „Княза на този свят”: да си припомним, че библейската змия най-напред е съблазнила Ева. Но, от друга страна, падналата в греха жена може по-бързо да намери и изход от него: жената има двойна енергия в сравнение с мъжа, защото именно тя трябва да отдава много сили по време на бременността, раждането и възпитаването на децата.
С това далеч не свършва магията на числото 40. Например, според някои народни поверия, човек не трябва да отбелязва своя 40-годишен юбилей: това е особена дата, която трябва да премине колкото е възможно „по-тихо”, за да не се прекъсне непреднамерено, както може да се предположи, някаква съществена енергийна нишка.
До каква степен това е точно така, ние не възнамеряваме да преценим. Само не случайно и Моисей е водил, както е казано в рускоезичния вариант на Библията, „жестоковыйный” /вироглавия/ израилски народ 40 години през пустинята, за да успее, както свидетелства Библията, да очисти юдеите от менталната зараза – през две поколения чак до трето.
Както потвърждава един тамада в Переяслав-Хмелницки (Киевска област, Украйна), Валентин Шуткевич, при обща трапеза, когато гостите са повече от четиридесет, вече е нужен „тамада”: ако броят на хората е по-малък, те достатъчно добре се познават помежду си, а ако е по-голям, тогава е необходимо да има някой, който ще съумее да ги „обедини в едно цяло”.
Неотдавна ни попадна случайно информация, че ако човек реши да издържи 40 денонощия в пълно мълчание, без да издаде нито един звук даже в себе си, това изглеждащо на пръв поглед просто ограничение ще му помогне да събере такава духовна сила, която ще му помогне да се излекува от една или друга болест и вероятно ще го доведе до някакво прозрение. Също е напълно възможно, ако човек се въздържа от някакъв грях в продължение на 40 денонощия, след това да му бъде по-леко окончателно да победи вдъхновителя на този грях. А за тази цел той трябва да бди[35], да бъде на страж.
Вероятно не е случайно, че в немски език съществителното Wort /дума/ е подобно на глагола warten auf /очаквам/, на укр. варта-вартувати /страж-пазя/ и бълг. варда. Гениалният украински поет и художник Тарас Шевченко е написал, че на страж до „немите роби” поставя словото. Думата-заклинание била своего рода клин, чивия, поставяла се като таен пазач, подобно на заклинанието на съкровище. Някои заклинания били защитни, а други се използвали – при изчакването на сгоден миг – за нанасянето на магиен удар по противника.
Много важно е да се отбележи следното: във фолклора се посочва, че при налагането от страна на магьосници дори на най-мощни заклинания (за превръщане на човек в животно, птица, растение или някакво чудовище) винаги е оставало едно, разбира се, много тежко условие, при изпълнението на което от страна на човек, желаещ да помогне на изпадналия в беда, заклинанието загубвало силата си. По принцип това условие било свързано с любовта към жертвата на заклинанието и с други обстоятелства, които изискват наистина извършването на подвиг от човека, който се е решил да се противопостави на магийната сила и да снеме заклинанието.
Със заклинанията, носещи неприятна или негативна енергия, може да се опитаме да обясним смисъла на някои рус. думи като ворчать /надумвам, злословя, ръмжа/, мымра /вял и недоброжелателен човек/, порицать /порицавам/, вред /вреда, пакост, загуба/, навет /клевета/, наговор /клевета, заклинание, магия/ и гр. дума евфемизъм.
Ворчун – този, който ръмжи, злослови срещу някого, му изпраща[36] негативна енергия на раздразнение. Затова именно ние подсъзнателно усещаме неприятни еманации от злословещия, въпреки че неговото злословене като че ли не се отнася за нас. Не изглежда обаятелен в нашите очи и човек, когото наричат мымра. Тази дума е съкоренна с бълг. мъмря.
Думата порицание, съкоренна с рок-ректи, съдържа и скритата истинска причина за справедливо заклинание поради някакви лоши постъпки, за укоряване, което за провинилия се, разбира се, изглежда доста неприятно. Същия произход има и рус. глагол отрицать, който в др. рус. е означавал и „забранявам”.
Думата вреда (на руски вред) етимологично е свързана в руския език с бередить /чопля рана/, с привередливый /придирчив, капризен/[37]. Възможно е да се допусне, че понятието вреда изцяло може да бъде следствие от враждебно заклинание-урочасване, и рус. дума вред да е съкоренна с нем. Wort /дума/, и с др.рус. врать /говоря/ и ворожить /врачувам, бая, гадая/.
Руската дума навет /клевета/ води началото си от вет-[38], а родствената й др.рус. дума извет е означавала и „урочасване”, а в една производна форма – и „клевета, донос” (рус. „наговор, донос).
Думата наговор по значение е точно като навет /клевета/ и е родствена със заговор /заклинание, клетва/, но не с нюанс „прогонване на болестта от болния”, а обратно – „изпращане на болест”. Така например, в укр. език има израз щоб ти сказився[39], който означава пожелание човекът, на когото това се казва, да попадне „в лапите” на нечистата сила: подобно на руския израз чтобы тебя чёрт забрал /дявол да те вземе/[40]. При това ще отбележим, че укр. дума сказ има значение „бяс”, е съкоренна на рус. дума сказание и, както казахме по-горе, на лат. думи causa /причина/ и casus /падане, край, произшествие, случайност, участ, загиване, смърт/[41] и съдържа определено смисъл на заклинание, магия, урочасване. В действителност наговор и навет са едно и също – и клевета, и заклинание, и черна магия.
Евфемизмите[42] са думи или изрази, заменящи онези думи или изрази, които по някакви причини не е желателно или уместно да се употребяват, както и всички онези, на които е било наложено табу – което става явно, ако разгледаме магическата страна на някои евфемизми от древността.
Като един от частните случаи на такава употреба може да се смята замяната на названието на животното-тотем. Както е известно, думата тотем – в превод от езика на индианското племе оджибве – означава буквално „неговия род”. Говорейки за тотемизма, можем да отбележим, че тази разновидност на религията по нещо наподобява чисто комерсиалните взаимноизгодни отношения. Егрегорът на племето на шамана установява енергийна връзка на симпатия с егрегора на животното-тотем.
В трудни мигове груповият дух на животното-тотем идва на помощ на племето, а то пък, от своя страна, му се отплаща, като поддържа култа към него: изпраща му психичната си енергия по време на ритуалните действия, жертвоприношенията и молитвите. Колкото по-тясна е тази връзка, толкова по-добре живеят както цялото племе, така и съответните представители на животното тотем. Тази взаимовръзка съвсем не е нещо условно, а е живо, конкретно приложение на подобен род магия. При добре формирана връзка на симпатия между племето и тотема, ако случайно енергийната връзка не помогне и някой човек от племето падне убит, тогава загива и конкретен представител на животното-тотем.
Истинското име на тотема очевидно е могло да бъде скрито не заради това, че врагът може да научи кой именно е тотемът на племето[43], колкото да се скрие самото истинско име на този тотем, за да не може врагът да го използва в своите заклинания-магии. Езикът на всяко племе (както и цялостният му живот) е бил изграден с определени вибрации, а името на тотема е заемало високо йерархично положение в него и било един от главните енергийни центрове на племето.
Именно думата, означаваща истинското име на животното-тотем, е била използвана от шамана за изграждане на енергийни канали за връзка на симпатия с тотема[44]. И затова, чрез вплитането в своето заклинание на името на тотема на родния език на племето, срещу което е нанасял магийния удар, врагът по-лесно би могъл да вбие енергиен клин между това племе и неговия тотем, да създаде необходимата за магията връзка на симпатия с племето-жертва и много по-резултатно да използва силата на заклинанието.
Гореизложеното за името на тотема е наша авторска догадка, основана на древното мистично-магийно естество на езиците в онези времена, но тя може да обясни защо се използва евфемизъм в такива случаи на иносказание. Разбира се, всяко от имената-евфемизми е изразявало някое от качествата на тотема, но първото (главното, истинското, мистичното) име е трябвало да предава самата същност на съществото, стоящо зад това име, неговия дух.
Евфемизмът е позволявал тази същност да се скрие от чужди люде[45], въпреки че понятието за тотема (образът му) се е съхранявало – имаме предвид понятието за конкретното животно-тотем, а не общото понятие за тотемите. В такъв случай – в епохите на поголовно магьосничество – евфемизмът е могъл да бъде своеобразна защита от вражеските заклинания. С други думи, табуто (забраната да се произнася истинското име на тотема) е могло да носи едновременно и сакрален, и чисто практически смисъл.
Интересно е, че с думата табу полинезийците са наричали както всичко свещено, така и всичко нечисто и прокълнато. Отзвук от нещо подобно може да се види и във френския език, където думата sacré означава „свят, свещен”, но в народния говор носи значението на антипода – „нечистата сила”, например: Je ne peux pas ouvrir cette sacrée porte! /Не мога да отворя тази проклета врата!/. Въз основа на такива факти може да се твърди, че табуто обхваща онези неща, в които би могъл да има работа само някой посветен на съответното ниво индивид – магьосник, шаман или маг.
Заслужава да отбележим, че заклинанията, според двутомната енциклопедия Мифы народов мира, са особени текстове с формулен характер, които са били най-тясно свързани с мита и с цялата сфера на митологическата поетика. Ще припомним езотеричното разбиране на мита от Даниил Андреев в Розата на Света, където митът се възприема като идея, като програма за развитие, Слово, предавано от небесните светове на човеците посредством посветените. Именно подкрепата на небесните същества и на егрегора на мита се опитвали да си обезпечат заклинателите, установявайки чрез магията връзка на симпатия между мита, себе си и обекта, към който е насочено заклинанието: без връзката с Небето или с неговия антипод[46] заклинанието просто нямало сила и не действало.
В края ще кажем, че е напълно възможно изразите овладявам положението и вземам нещата в свои ръце да са породени от мистично-магическото разбиране на думите, когато човек е подбирал нужната му дума-ключ към ставащото, влизал е в такова измерение, откъдето е могъл до определена степен да насочва хода на събитията. И разбира се, такова нещо не би било възможно без необходимото ниво на връзка с мита, Словото, част от което този човек е ставал и с чиято сила след това е бил способен да управлява процесите наоколо и вътре в себе си.
[1] Задължава се – на руски обязуется < обвязывается, глагол, който е съкоренен на связывает себя /връзвам себе си/, тоест буквално с клетвата човек обвързва себе си.
[3] Но дори изпълнението от негова страна на клетвата може да не го освободи от една друга неприятна зависимост – кармичните последици, които ще бъдат предизвикани чрез действията, стоящи зад тази клетва.
[6] Нека си спомним, че самата дума цена първоначално е имала значението „мъст”, а рус. дума вира, съкоренна на лексемата вера /вяра/, свидетелства пряко за законността в езическото право при подобно възмездие: ще припомним пак гореспоменатата фр. дума juré (заклет враг), която буквално може да бъде преведена и като „позволен от закона”.
[7] Сравнете нем. думи verwünschen /омагьосвам/ и Wünsche /пожелание/; фр. charme /заклинание, магия, чародейство; очарование, обаяние, прелест/ и charmer /омагьосвам, очаровам, пленявам/.
[10] Ибн Сина Абу Али Хусейн Абдаллах [на латински Авицена (980-1037)], средновековен персийски лекар, учен, поет и философ.
[13] Там не се е заселил светъл ангел, който би влязъл вътре само при искреното покаяние на болния. (Бел. авт.)
[17] Решение < ректи /да река, да кажа/.
[18] Лат. корен fa- > фея, фатум.
[23] Естествено е, че отрокът, не преминал през инициацията, още не е способен, няма сили и поддръжка от страна на племенните духове за някакъв род заклинания.
[24] Ограда и врата – това, което трябва да пази от крадци, и обратно, това, което крадецът се стреми да преодолее.
[25] Сравнете укр. заборона /забрана/ > рус. брань със значения както на „битка”, така и на „ругатня” – удар на езиково-енергийно ниво.
[26] Който, както и другите „входове” – долният край на дрехата и ръкавите – бил снабден със защитни функции срещу възможен магиен удар – проникване под дрехата – с шевици и с изричане по време на изработката им на съответни заклинания: в древността на практика всяко действие е било осъзнато и магическо.
[27] Мимоходом ще отбележим, че ковачите, изработвали ключалките, са били известни сред народа като обладаващи магична сила; сравнете думите окови, коварен, рус. козни /интриги, коварни замисли/, които са съкоренни с укр. думи коваль /ковач/ и кузня /ковачница/.
[28] Така Повелителят на Назгулите (призраците на Пръстена) бива сразен чрез обединените действия на Еовин (Храброшлем), княгинята на Рохиримите, и хобита Мериадок в битката из Пеленорските поля. Особена роля в тази битка изиграва мечът от Могилните хълмове на Мериадок, който бил дълго и бавно изковаван в Задмория, в Северното кралство, през древната епоха, за да послужи в битката именно с този противник. Както подчертава Джон Толкин: „Дори и в по-мощни ръце, никое друго острие не би нанесло на подобен враг тъй люта рана, разсичайки неживата му плът и унищожавайки заклинанията, що свързваха невидимите сухожилия в една обща воля.” Явно Божият Промисъл (Провидението) е свързал този меч с хобита, който ще се сблъска в двубой със страшното същество (бивш крал и черен маг), чиято поява само довеждала до вцепеняване и най-силните воини и до пълна парализа на ума и духа всички останали бойци. Срещу Назгулите обикновеното оръжие е безсилно: острите ножове, саби и ками, остриетата на копията и върховете на стрелите – всичко се разтопява при допир само с „телата” на тези „врагове и Звяра”. Можем също да изброим и другите видове най-добри оръжия от тази трилогия:за които споменаваме в есето „Тежестта на думите”.
[30] В науката всеки термин има точно определено значение – като пограничен стълб в различните значения, ако същата дума се ползва в ежедневния разговорен или в литературния език.
[33] Както можем да се досетим, когато Иисус Христос е приел кръщението от Иоан Кръстител, тогава именно за Него е започнал и преходът от подготовителния период към периода за непосредственото осъществяване на мисията Му на Спасител. Заедно с енергията на кръщението Иоан Му е предал и изградения от Него егрегор, за да послужи като своеобразна основа за духовно съграждане, която основа е предвидил Планетният Логос. След кръщението на Иисус Христос „Иоан започва да се смалява”, тъй като вече е изпълнил мисията си (въпреки че е логично никой друг, освен него, да не може да бъде най-добрият ученик на Иисус Христос!) и скоро бива убит по заповед на юдейския цар Ирод. А Месията отива в пустинята, по-далеч от всички хора, за да „свикне” с онзи кармичен товар, който е приел при кръщението, за да бъде способен да действа при „новото Си бреме”. А четиридесет денонощия е срокът, през който Той е успял да преодолее всички страсти, свързани с поемането на „духовния кръст”, да ги „укроти” (което се нарича да бъде „кротък”) и да постигне вътре в себе си състоянието на мир (да бъде „смирен”) на новото ниво.
[34] Сравнете руската дума мать /майка/ и думите материальность /материалност/, материализовать /материализирам/ и матрица.
[42] Думата евфемизм – от гр. euphemismos /смекчен израз/ < euphemia /въздържание от неприлични думи/: eu /добре/ + phemi /говоря/.
[43] А това не било никак трудно да се подразбере по подражателните (на съответното животно) атрибути в живота на племето.
[44] Затова шаманът произнася името така, че никой друг да не може да го чуе съвсем ясно, освен духа на тотема, към когото всъщност той се обръща.
Няма коментари:
Публикуване на коментар