Орфей и началото на философията

Орфей и началото на философията

Есе от Константин Байрактаров,
гр. Свищов

Орфей не е само митичен персонаж, доколкото от него изхождат някой ключови философски постановки, които трудно могат да бъдат приписани на колективното безсъзнателно митопоетично мислене. Така например, убедително могат да се посочат връзки между Орфей и философи като Хераклит, Питагор, Парменид, Платон и др. Вдъхновение за тяхното философско творчество е почерпено от идейната основа на орфизма, от който те извличат идеи подобно на нишка от кълбо прежда. Историята на философията обикновено се дели на два основни етапа – предфилософски (мит) и философски (логос).
В тази рамка трудно се вмества личността на Орфей. Компромисно решение от типа, че Орфей е представител едновременно на митопоетичното и логосното мислене, не е достатъчно оправдано от историческа гледна точка. По приемливо е орфизма да се разглежда като едно самостоятелно мисловно направление на човешкия дух. Орфизмът е феноменален, доколкото самият той си има своя периодика и историческо развитие и доколкото като самостоятелна мисловност съпровожда философията. Както го е хронологизирал Е.Данков орфизмът бива догръцки, гръцки и неоплатонически (римски). Орфизмът се явява Axis Mundi на философията.
Орфей Родопееца, известен като философ, цар, първожрец, мистик, поет и музикант, е роден в Тракия и се свързва със настоящото с. Гела (Смолянско), чиято възраст като поселение датира отпреди 3300 години.По света има едноименни селища, свързани с паметта на Орфей и с Похода на аргонавтите до Колхида /ХІІІ в.пр.н.е./. Представата за Орфей като музикант пише Б.Ръсел “не е толкова застъпена в по-ранните варианти на легендата, колкото в по-късните форми. Първоначално той е бил жрец и философ”. Философското наследството на Орфей не е запазено цялостно, по останалите фрагментарни сведения обаче може да се твърди, че става дума за една философия и практика на просветлението. Между впрочем, според някои значението на името Орфей е “онзи, който лекува със светлината”.
Насочвайки се към самоусъвършенстването човек постига разбиране и на макрокосмоса, адептът постига единение с космическото битие, докато до този момент чрез култово-обредните действия човек е постигал единение само с това, което се разбира като социокосмос. Според орфиците човекът е отчасти земен и отчасти небесен; посредством един чист живот, небесната му част нараства, а земната намалява. Ставайки едно с Бакхус адептът става новороден, дважди роден, както много по-късно това разбиране ще намери място в християнската теология. Според тракийската теология Бакхус е дважди роден – един път от майка си Семела (като Дионис Загрей) и втори (Дионис-Бакхус) – от бедрото н Орфическата космогония е добре известна; моментът, засягащ произхода на човека (антропогенезата), е свързан с богоборческото начало. Титаните разкъсват Дионис Загрей, а Зевс унищожава титаните. От кръвта на титаните и останките от Дионис се появяват хората. Зевс поглъща сърцето на Дионис, от който акт след това се появява Дионис-Бакхус (бог на виното). Но основната идея на този мит е, че човекът е двойнствено същество, произлязло от останките на титаните и Дионис Загрей, поради което, хората “съдържат в себе си низшето титанично начало и висшето разумно начало”. /с.78/
Върху етимологията на името на Орфей (Orpheus) има и по-сериозна хипотеза, която разкрива едно по-сериозно поле за разсъждения, свързани с реконструирането на неговото учение. Според някои изследователи (О.Керн, Клаусен, Фикк и Бечтел) името му изхожда от думата “орфанос” (orphanos). Възприемайки тази етимология О.Керн предпочита да говори не за орфици, а за Усамотените, Самотните. Пак според него Орфей е творение на една култова общност, вървяща по самотната пътека. Това явление започва да се наблюдава през VII-ми и VI-ти в. пр. н.е., когато в елинските полиси се появили странници със знатно потекло, наричащи се самотници по името на Орфей. По едно и също време в Западна Елада, в Атика са се появили много орфеевци, докато самият Орфей е сумарен образ, изхождащ от средите на общностите на самотниците. Според О.Керн понеже Орфей се повява като митичен герой в писмените източници и по изображения на вази едва в средата на V в. пр.н.е., то няма основания той да се свързва с Тракия. Тази крайна песимистична оценка също не е докрай оправдана. Сред елините са се носели странни и непонятни разкази, че бъдещите царе на тази древна земя (Тракия), които “се отдавали на продължителен период от време на безмълвнически живот в усамотение и въздържание и чрез посвещения и мистериални обреди се обезсмъртявали. В този период те нямали име и род, били просто самотници и се подготвяли за своето ново божествено прераждане. Всъщност става дума за една медитативна мълчалива практика, напомняща исихазма, която като духовно пречистване (очищение) е път и начин за постигането и утвърждаването на един чист живот. А във връзка с управлението се преследва идеала на просветения (просветления) и добродетелен владетел, характерен и за източната култура.
В орфизма присъства понятието “орфос” (гр.) – правило, респективно – “правилно действие, правилно мислене, правилен възглед и т.н.”, което е близко смислово и терминологично на елементите на аштанга марга, осмостепенния път в будизма. Б.Богданов отбелязва, че “в орфизма, се развива идеология за пряка връзка на отделния човек с целостта на света. Тази форма на отнасяне се отличава принципно от полагането на човека в света винаги с посредничеството на колектива, така ярко застъпено от и Орфизмът е практическа, действена философия, при която битийстващият мислител из основи е постигнал същността на света, съпреживявайки го – самият Орфей прие участта на Дионис-Бакхус.
деологията на елинската полисна култура”.(с.64) В предговора си към книгата “Премълчаното в нашата история” Димитър Нейчев дава представа за първоначалното разпространение на орфизма: “Учението на Орфей намерило много последователи. Между тях бил Тамирис /Тамир/, който според Страбон царувал на Атонския полуостров. Фригийският цар Мидас управлявал, “като слушал на планината Пиерия поученията на Орфей”. Други царе-жреци са били Залмоксис - на гетите в Североизточна България, Финей от Салмидесос - управлявал земите около Босфора, Марон - владетел на киконите и известният от Илиадата Резос, възпят и от Еврипид”. И това философско-религиозно учение не се е разпространявало безпроблемно, доколкото е бил налице конфликтът с последователите на Дионис.

В древна Елада носителите на орфизма са били странстващите орфеотелести, които са посвещавали знатните гърци в основите учението. Орфизмът като учение за душата и спасението, както бе казано в началото, има едно уникално самостоятелно развитие привидно встрани от руслото на философията и литературата, но същевременно с огромно значение за древногръцката култура като цяло. То намира продължение в учението на Питагор, който го надгражда с математическа метафизика.

Библиография

Данков Е., “Увод във философията на природата”, УИ “Св. Св. Кирил и Методий, ВТ, 2002
Данков Е., “Метафизика на орфизма”, сп. Философия
Данков Е., “Схващането на Бъртрантд Ръсел за тракийския орфизъм в историята на западната философия”
Ръсел Б., “История на западната философия”, т. I, ИК “Хр. Ботев”, С., 1994
Бошнакова Анна, “Авлос и лира – Философия на музиката в Древна Елада”, ИК ЛиК, С., 2003
Богданов Б., “Орфей и древната митология на Балканите”,
Гигов Н. “Орфей и азбуката”, изд. ХЕЛИОПОЛ, 2006
Нейчев Д., “Премълчаното в нашата история” (Предговор)

За трети март

Царски словоред
е наименованието на интелектуалната игра.
Посланията са "Свобода или смърт", България, "Трети март", МСЧ.