Повествователните техники

Заключение

            В изследванията за В. Попов, Й. Радичков и Ив. Петров отделих внимание на повествователните техники в пряка зависимост на двойките взаимоотношения между повествователя и: 1/ автора, 2/ хронотопа, 3/ персонажната система, 4/ степента на повествователска експликация. Проблемът за повествованието и повествователя е във всяка една от статиите за тримата български писатели и го разглеждам като взаимна функция. Присъствието на факти във фикцията е явно или скрито в повествованието – експлицирано или имплицирано. Поради това се употребяват термините експлицитен автор и имплицитен автор.

Откроява се отношението на Радичков, Ив. Петров и В. Попов към жанровете. Откриваме развойната логика на отделните части спрямо по-голямата повествователна цялост. Тенденцията към деепизация е силна в „Корените”, „Хайка за вълци” и „Ноев ковчег”. Разстроеното съжителство е подчертано с центробежността, с нарушената комуникация, натрупаните конфликти, със самотата. Нагнетеното напрежение ще избухне един ден. Констатацията за обществената страна на действителността е сложно представена. Писателите Радичков, В. Попов и Ив. Петров дават по-широко поле на изява на читателите. В романите разгледах хомологията между реалното и субективно преживяното. При тримата е обща поетиката на търсещия наративен дискурс.

Тримата писатели са „коренотърсачи” и са носталгично настроени към миналото преди национализацията. Не отнемам правото на самодоказване на творбите като им отказвам да им поставя диагноза. Повтарящите се черти на повествованието не означава криза на авторството. Моите изследвания не са „Наръчник на младия писател”, защото най-примамливи са пътеките, където никой не смее да стъпи.

В „Дневникът” представих метаезиковите творчески концепции.

Заключителните думи се явяват антракт до раждането на новата творба и на словото за нея.