Андрий Будугай
Словото
На филолозите-езотерици
от София
Елка Калинова и Мария Пешева
4. Словото-клетва
Поради това, че в устата на хората Словото е започнало да се отделя от своята първоначална истинност, а следователно и от доверието в него, станало е вече „необходимо” допълнително да бъде потвърждавана неговата правдивост. Вероятно тогава се е появило и понятието за клетва, която се е основавала на мистичната сила на думите с езическо-магийно естество. Впрочем, известният филолог Измаил Срезневский[1] посочва, че в др.рус. език думата вера /вяра/ е имала, заедно с другите си значения, и значението на клетва.
Трябва да се каже, че др.рус. дума земля е означавала „народ, племе” – всяко племе е живеело на своята земя и е почитало духовете-богове, свързани с територията, която е населявало – душите на стихиалите, духовете-сили на природата[2] в съответната местност. На старославянски думата язык е имала две значения – реч, език и народ, племе – и с това е подчертавала, че границите на езика на дадено племе съвпадат с неговия – условно да кажем – ареал, тъй като именно то е носител на този език, а самият ареал бил свързан с природните духове, които го обитават.
Тази връзка между територията и нейните обитатели е достатъчно нагледна и до днес се съхранява в животинското царство, където всеки вид има популации, свързани с определена територия, ареал на неговото разпространение. Даже домашните животни[3] ясно чувстват връзката с площта на двора или със собственика си, който в тяхното съзнание вероятно служи като средоточие, събиращо енергиите на дворната среда, на еманациите на тази площ. При тотемизма[4] също така е била действително наблюдавана връзката на племето с определена територия: груповият дух на вида на животното-тотем е свързан със своя ареал.
Аналогична връзка с определена местност в известна степен е налице и при знахарите, а също и при магьосниците и вещиците: съвсем не е случайно, когато се твърди, че у дома помагат даже стените[5]. И дори легендарните богатири, призвани да защитават своята земя, задължително са имали всеки свой духовник (маг или влъхва), упражняващ реално енергийна и духовна власт в дадената местност, а богатирът в определена степен е отговарял за физическото реализиране на властта на влъхвата.
Езическата религия е била всяка религия на който и да е от народите, в която е имало култ към боговете на местността (духовете на обитаваното място), където е живеел съответният народ. По време на клетвата този, който я дава, влиза в личен контакт с култовия дух на своето племе, с когото е установил най-напред връзка по време на обреда си за посвещение. Николай Шанский и редица други етимолози свързват думата клятва /клетва/ с лексемите клонить /навеждам, превивам/, кланяться /кланям се/ и поклоняться /покланям се/. Може да се допусне, че по време на клетвата полагащият я коленичи, за да бъде по-пряка и по-добра връзката му с боговете на племето: изразът преклонить колени /падам на колене, подчинявам се/ е известен на много народи.
Интересно е, че думата коляно в много езици етимологично е свързана с думата поколение или с понятията за рода и раждането, а в езотериката коленете и лактите[6] се смятат за центрове на жизнените сили, особено коленете. В астрологията съзвездието Козирог, свързано с Иисус Христос, има езотерично съответствие в колената и се нарича колена на Космоса.
С думата коляно етимологично са свързани думите склонност и скланям, а също и руската дума уклониться /да се отклоня, да се отстраня/[7]. Да склониш някого към нещо вероятно предполага такова въздействие върху човека, което би способствало той да смени своя дух-покровител или, както би казал Карлос Кастанеда, да се премести центърът на сглобяване на съзнанието му в друг егрегор, да се прикачи неговата енергийна система към друго енергийно поле. Тоест по същество човекът, който е „склòнен”, вече „пада на колене” пред другия дух...
Връщайки се към темата за клетвата, ще добавим, че човекът, полагащ клетва, освен че е влизал в допълнителен личен контакт с племенния бог, по конкретния въпрос, обект на клетвата, е давал дума едновременно и на Бога, и на хората, които са били заинтересовани от изпълнението на тази клетва. При нарушението й клетвопрестъпникът или губел връзката си с духа-покровител на племето и бивал изхвърлен от племенния егрегор[8], или понасял някакво друго наказание. Оттук, както изглежда, идва и понятието в руски език божиться /кълна се в Бога/, с други думи „нека Бог ме съди, призовавам Бога или племенния бог за свидетел, полагам клетва пред Него или пред тях”.
Аналогично разбиране на клетвата може да се установи и в немски език, където schwören има значение на „заклевам се, гарантирам, доверявам се”. Значението „гарантирам” по всяка вероятност предполага не само да вземеш някого под свое покровителство, а и да се закълнеш вместо него, да заложиш душата си за този, за когото гарантираш.
Нещо подобно несъмнено се е подразбирало и в областта на правото и юридическата практика, когато съдебните заседатели и свидетелите се заклевали над Библията (а това означава пред Бога): съдебните заседатели за това, че ще отсъдят по съвест, колкото е възможно по-справедливо, а свидетелите за това, че ще кажат „истината и само истината”, ще дадат верни свидетелски показания.
С времето алчността на хората нараствала и то дотолкова, че сакралността на такава клетва изчезнала, появили са се лъжесвидетели, които се осмеляват да прикриват користната си лъжа с клетва над Библията. Както пише духовидецът Даниил Андреев в Розата на Света, и при демоните действа законът за възмездието, та хитрецът, решил да положи клетва и да излъже явно заради някаква изгода, най-напред измамва себе си и завързва много сериозни причинно-следствени възли, подготвяйки си сам за в бъдеще изключително незавидна участ, поемайки в душата си товара на огромна кармична тежест, чиито последствия едва ли е способен да осъзнае преди времето на разплатата.
На базата на връзката с племенния дух е било изградено правото на русичите, чието наименование е „руска правда”. Ако племенният бог осъжда подсъдимия, чувствайки по енергийното му състояние, че не е прав, тогава по ръцете на осъдения се появяват изгаряния от горещ предмет, който той взема от огъня с голи ръце. Ако енергията на подсъдимия е чиста, богът го защитава от изгарянията.
Може също да си припомним Хипократовата клетва, която не едно столетие полагат медиците и която сега много голям брой лица възприемат съвършено формално и с лекота я нарушават – било от алчност за пари, било поради други не по-малко „уважителни” причини. Това става именно поради тази загуба на разбирането за окултното значение на Словото и думите. Но, както се казва, „незнаенето на закона не освобождава никого от отговорност”, а този, който съзнателно заглушава в себе си гласа на съвестта[9], не ще избегне „меча на възмездието”, който, колкото по-късно, толкова по-силно удря.
Нека си спомним думите на изтъкнатия английски писател Джон Толкин, чиято душа явно е натрупала в предишните си инкарнации необикновена духовна опитност. В своя знаменит шедьовър, известен по целия свят, трилогията Властелинът на Пръстените, той описва незавидната участ на клетвопрестъпниците, които влачат стотици години своето най-жалко съществувание в света на призраците – в измерението между материята и духовния (или рай, или ад) светове.
Ако се изразим с привичния за нас език на християнството, тях не са ги приемали нито адът, нито раят[10]. Те са „висящи” между света на физическите форми, в който вече е изтекъл срокът за онова тяхно въплъщение, в което са извършили клетвопрестъпление, и световете на съществуване след смъртта – във възходящите или низходящите кръгове. А по свидетелството на някои светии-духовидци подобно състояние обрича на безкрайни[11] митарства – а това е още по-лошо от пребиваването в ада.
Аналогична е участта явно и на самоубийците, за които дори не трябва да се молим, защото никой не може да поеме и част от този грях: право за такава молитва са получили само няколко човека през цялата история на християнството. Така че вероятно можем да сравним със самоубийците и клетвопрестъпниците, но с уговорката, че те са духовни самоубийци. При това нека си спомним, че в трилогията на Джон Толкин клетвопрестъпниците прекратяват митарствата си едва след изпълнението на дадената клетва: те биват освободени от потомъка на кралския род Арагорн, пред когото някога са дали клетва.
Заслужава да отбележим, че Иисус Христос донесе одухотворение на кармичните закони, значителното им облекчение, разбивайки дверите на ада[12] и създавайки от най-горните измерения на ада чистилище, като постави в центъра на вниманието принципа на Любовта и Божията благодат[13]. Иисус Христос призоваваше за по-дълбока вяра в Единния и за освобождаването от клетвата. В своята Проповед на планината Той каза: Слушали сте още, че бе казано на древните: „клетва не престъпяй, а изпълнявай пред Господа клетвите си”. Аз пък ви казвам: да се не кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ...ни в главата си се кълни, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен (Мат. 5:33-36).
Иисус Христос призоваваше да не се прибягва към клетвата поради това, че в духовния живот на човека вместо външно обусловеното религиозно чувство, често изграждащо се на страха от наказание от Бога (Божия страх), на предно място излиза осъзнаването на вътрешния закон в самия индивид и проявлението в него самия на божествените принципи.
Думите „не си събирайте съкровища на земята, ...но събирайте ...на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:19-21), можем да разбираме като призив за промяна: вместо да има като опорна точка земното, човешкото съзнание трябва да бъде „извисено” към небесното, да се изменят акцентите, основното в самото съзнание, да се преориентира духовният му вектор. Императивът за принуждение в такова съзнание се заменя с избликващите отдън сърцето чувства за необходимост и самодисциплина: егоистът, мислещ единствено за своята кожа, се превръща в алтруист, мислещ най-напред за другите и за общото дело на еволюционния възход.
До понятието клетва много близка е думата обет (> обещание), която в чешкия език има и значение на жертва. Коренът на лексемата обет (< обветъ) е общ с ведать /зная/. По всяка вероятност да се обещава е било възможно само това, за което обещаващият индивид е бил уверен, че добре го знае и че точно ще съумее да го изпълни (то е по силите му). С подобен смисъл на обета са свързани не само древните религиозни култове, но и обредите в християнството. Така например в православието през магичния акт на обета преминават онези, които посвещават себе си на монашески[14] живот или които се венчават. На силата на обета (или на клетвата) се е крепяла и дружбата в нейния първоначален смисъл, когато група воини са давали обет за вярност един на друг и на своя княз-предводител.
В съвременния език думата обещание изглежда като енергийно по-мека от клетва, загубила е своя мистичен и магичен пълнеж в човешкото й тълкуване. Но от гледна точка на космичните закони такова профаниране на думите съвсем не променя Словото и не го превръща в пуст звук без значение. Затова е по-добре да не обещаваш това, за което не си уверен, че ще можеш да го изпълниш. А ако вече си дал дума, обещал си нещо да направиш, приложи всички свои способности и сили, за да удържиш на обещанието си.
[4] Думата тотем на езика на североамериканското индианско племе оджибве буквално означава „неговия род”.
[5] Егрегорът на жилището, при древните римляни са лари и пенати, а при източните славяни – домовие. Както пише Даниил Андреев в книгата си Розата на Света „в приказките за домовие, за пенати и лари, за добрите палави и закачливи малки духове на домашното огнище се съдържа дълбока истина. Древното езичество я е познавало много по-добре от нас, по-добре от евреите и мохамеданите, по-добре от християните, оклеветяващи тези безобидни същества и приписващи им разни небивалици […], обявяващи за зли духове всичко онова, което не се описва в техния канон. Къде по-обективно са се отнасяли към тези същества древните, виждайки в тях свои верни приятели – лари и пенати!... Областта на тези дребни стихиали, приютяващи се в човешките жилища, се нарича Мàнику.”
По-нататък визионерът отбелязва: „Те са миниатюрни, весели и склонни към немирства и лудории, а някои са действени и добри. Това са своего рода филантропи, които обичат да правят дребни услуги на хората, без никой нищо да разбере. Впрочем, сред тях има и други, които си позволяват да се шегуват с хората, като шегите им са повече или по-малко безобидни. Изобщо те се отнасят към нас избирателно, но винаги се стараят да наглеждат и опазват дома ни, както могат. Защото, ако домът бъде разрушен, ще бъдат съборени и техните приюти в слоя Манику, а бездомните дечица в повечето случаи загиват. Само някои от тях успяват да се доберат до друго убежище.”
[6] Особеното е, че те се свиват в различни посоки и в рус. думи колено и локоть основите кол- и лок- са взаимно противоположни.
[7] Представката у- в др.рус. език е имала значението на отрицание – подобно на съвременната представка не-. Уклониться означава всъщност „да не се поклоня”, тоест „да не приема, да не призная”.
[13] „Не жертви искам, а милост”, т.е. не разплата за извършения грях, а неговото осъзнаване и покаянието, за да не се прави втори опит да се извърши този грях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар