Людмил Попов

ЦИГАНИНЪТ И ПРОКУРОРКАТА

/разказ/

Опърпан дребен човечец влезе в ателието, попита кротко:…Може ли?... и като получи съгласие заразказва историята на своята неволя:

– Аз работя на кошарите на Вършилови от Брестник. Тя е там, бе – като отиваш към Асеновград след околовръстното се отбиваш по черния път вдясно и преди линията за Свиленград е кошарата. Та там гледаме овце и крави, аз съм на кравите. Изкарвам ги на паша, връщам ги, прибирам ги, изривам им, давам им храна, доя ги. И жена ми беше с мен. Тя роди преди два месеца, бебето с нас, гледа го, кърми го до преди четири дена и … взе, че избяга. Остави малкото, то е момиченце – само на два месеца е, почудих се какво да правя!

Той видимо притеснен до немай къде, приседна на стола, помая се и попита:

– Да разправям ли? Може ли вие да ми помогнете нещо?

– Продължавай – казвам му – продължавай. Разкажи до края. Потърси ли я? Каква е тази жена, дето си оставя детето на два месеца? С какво го храниш, сега?

Той получи някаква увереност от поканата и продължи:

– Ходих при кварталния, казах му, че са я видели на широката улица в махалата. Стояла, пушила. Живеела с друг мъж, ми казаха. Отидох да я  търся, не я намерих, а кварталния ми вика: Намери си я! Аз не съм ти виновен! Сега се чудя как ще гледам бебето. Добре, че при нас работи една жена та ми  помага. Храним го с краве мляко, но не му понася. Вдигна температура завчера, след като оная избяга и повикахме бърза помощ. Дойдоха, казаха, нещо написаха рецепта, но не искаха да го вземат без майката. Нямало кой да го гледа. Да сме я намерили, та да го вземат. Сега може да умре. Има температура! Чорбаджията ме пусна да отида до кварталното полицейско. Даде ми един ден отпуска.

Чудя се на човека. Сядам на клавиатурата и му излагам случая. Адресирам до районния прокурор. Циганинът се чуди – какво да прави сега!

– Като го занеса ще го вземат ли. Ще ми помогнат ли?

Аз предполагам, по-скоро знам, че ще вземат жалбата и ще го изпратят да си ходи. А той има нужда веднага от помощ! Ставам и отивам с него. Искам настоятелно да влезем при дежурния прокурор. Има болно пеленаче, то има нужда от незабавна помощ! Влизаме, след едно най-вероятно необходимо, но неразбрано от нас, чакане при млада и приятна на вид жена. Тя ни погледна с една рутина от която разбрах, че приема моето присъствие, като сигнал за по-голямо внимание, прочете жалбата и започна да разпитва притеснения клетник:

– Ти лежал ли си в затвора? Коя ти е тази жена? Ти колко деца имаш? Три от първата и две от втората. И сега от тая. Абе, като не можете да ги гледате защо ги раждате, бе? Сега какво да те правя? Я да видя, какво пише за теб.

Тя въведе името в компютъра, там се появиха данни, тя започна да се обяснява гласно.

– Ти, вярно не си осъждан. Не лъжеш, значи. Ама от кое Районно сте там? Ще ги потърсиш утре. Аз ще им изпратя жалбата.

Обаждам се. – Госпожо, детето до утре може да умре. Има нужда да се задействат така, че някои да отидат да намерят майката, да се извика бърза помощ и то така, че да се вземе детето или да се отведе в дома за изоставени деца. Моля, задействайте ги веднага.

– Не знаят колко деца раждат, а сега зор!

Тя потърси някой от Районното, обади се натам – насам и каза: Сега ще ти дам моята резолюция и отиваш в Пето. Там ще се погрижат.

Той взе листа, почуди се малко и тръгна. Тръгнах и аз.

Помислих си: “Как ли ще го посрещнат сега и дали ще го “оправят”, т.е. ще намерят ли изход за гледане и оцеляване на това дете? На прокурорката не и беше най-голямата грижа, въпреки че ясно ставаше въпрос за човешки живот. Живот, но цигански!? Дето раждат деца без да ги броят?”

Кой има право? Този, който гледа да придвижи преписките, а не  служителите, така че ефикасно да помогнат на пострадалите? Или бащата, който с най-голяма грижа и тревога е тръгнал да търси правото от здраве и отглеждане на детето си и своето право на баща, обичащ рожбата независимо коя е по брой. Този който работи, така че произвежда и ни снабдява с най-необходимата храна. Този, който нощува и денува на трудовото си място без да брои работни часове и дни? И то за нищожно възнаграждение в сравнение на това с прокурорката! Този който произвежда блага или този който произвежда неефективни преписки?

Прокурорката или циганинът?  Кой е по-достоен?

                                                      вестник" Достойнство"

                                                       Людмил Попов

Батак Боби Бойчев-Кастеелс

Боби Бойчев

Батак


Бях там... в онази църква сред Батак.
Видях, разплакани светии по стените.
и детски рев дочух, на смъртен страх
да гасне всичко свято пред очите...

Бях там и вледенен във потрес ням-
един баща със кървав нож в ръката,
от болка потъмнял, жив демон сам,
с гърди възпирах щикове в тълпата.

И падаха един след друг в кръвта...
Желана бе смъртта, като награда,
в невиждан ужас храмът отесня...
строен за мир, молитви и наслада.

А господ в този миг не бе сред тях,
пастирът свойто стадо бе оставил.
Закрил и своя взор за смъртен грях.
Той, нищите за милост бе забравил.

Бях там, в онази църква сред Батак,
по мъжки плаках, стягаха гърдите.
Там злото днес почива в пълен мрак,
с удавен вик на мъртвите в сълзите.

Боби Бойчев-Кастеелс

Стихотворението има публикация и във фейсбук, където Кастеелс е деен потребител на социалната мрежа. 

Западните империи: Предговор

Западните империи: Предговор: "Блогът е направен по повод на курса ми 'Съдбата на империите' в СУ. Съдържанието на лекциите може да се намери и другаде (http://homoviator..."

Банани - разказ

Картина "Ноктюрно" от Блага Стоенчева

БАНАНИ

Ферад се събуди от глад и като се сети, че няма нищо за ядене в картонената кутия, която му служеше за шкаф, и нито стотинка в джоба, му  причерня пред очите. Той скоро беше преживял една операция на стомаха, причинена от спукана язва и трябваше да яде по малко, но често. А вече два дни той не беше ял нищо друго освен три-четири филийки сух хляб със сол, разделени със сестра му, с която той живееше в една стая, в къщичка толкова порутена, че приличаше по-скоро на изоставена. Бяха толкова бедни, болни и в тревожна неизвестност, че не му се живееше повече. Мобилизираше го донякъде грижата за сестра му и за двете му малки кучета, които беше прибрал в дворчето под един сандък от амбалаж за някакъв домакински уред. Тях хранеше с остатъци, които намираше в казаните за боклук, които претърсваше през деня. Всъщност той разделяше  тази храна между себе си, сестра си и кучетата, но имаше дни, като този, когато намереното не ставаше за ядене, та дори и кучетата не го искаха.

     Той запали един фас и внимателно седна, облегна се на стената, като гледаше да не събуди сестра си. Тя щеше да пита веднага за ядене, защото беше малко не с ума  си, пък и също не беше яла нищо за  вечеря. Всмукна дълбоко и като че ли с някакво облекчение, като се увери, че тя спи непробудно под юргана без чаршаф и щеше да го остави на спокойствие още известно време. Понеже беше излязъл скоро от затвора, свободата, макар и в бедност, го опияняваше и радваше, както куче отвързано от синджира тича и лае без посока и без цел, от единствения възторг да диша и щурее свободно. Да, обаче в затвора яденето, макар и недостатъчно, даваха навреме и по три пъти на ден. А сега.... да се радваш ли, да плачеш ли? Гладен, обаче свободен! Свободен, но гладен! Като не можа да измисли кое е по-добро, той реши да излезе и да  отиде до един магазин за детски дрехи, където му бяха казали, че може да му дадат да налепи някакви плочки. Скочи така, както си беше от ставането – той всъщност не се събличаше за лягане, само се събуваше – обу се и се измъкна тихо, така че да не събуди сестра си, та да се спаси от мрънкането и за ядене. Те имаха още осем братя и сестри, но никой не им помагаше, защото, както той казваше, всеки си има кахъри и не му достигат парите. Един от братята му търгуваше на циганския пазар, та отвреме на време му отпускаше по някой лев за цигари или му даваше направо по няколко кутии.

Изскочи навън, след като хвърли на кучетата малко мухлясал хляб, те го побутнаха с муцуните си неодобрително, пък започнаха с  неохота да дъвчат парченца от него. Улицата беше легнала в калта, беше мокра късна есен, стари циганки шляпаха с широки стари обувки, пресичаха от единия до другия край приведени от студа и неволята мангали с цигари в уста, като подскачаха смешно да си намерят по-сухи места за стъпване. Ферад гледаше с отвращение този квартал, той беше дошъл в бордея тук по принуда. Преди около две години обитаваха малка къща близо до центъра, но някой я нарочи да вземе мястото и да строи, бутнаха циганската къщица и изгониха семейството далеч в крайната махала.

Ферад зашляпа по пътя пеш. До центъра имаше 7-8 километра, но той не взе автобуса, защото билетът вече струваше един лев, а за един лев той можеше да си купи  хляб, ако го имаше.

Влезе в центъра на града, където улиците не бяха кални, а покрити с паваж или асфалт и тротоарите с плочки. Студът проникваше и го бодеше през тънкото  яке, та го караше да бърза към магазина, в който можеше да му дадат работата. Въпреки че бързаше, той не пропускаше да хвърля поглед и към казаните за смет, така по навик и в много случаи това се оказваше полезно. Сега не можеше да вземе нищо, но ако имаше нещо ценно той щеше да го скрие някъде, та после на връщане да си го вземе и да го отнесе.
Отдалеч още Ферад видя на следващия казан нещо поставено отгоре на полузатворения капак и предвкуси, че това нещо е полезно и добро за него. Казаните бяха нови и чисти, скоро сменени и нещото се открояваше жълто и привлекателно. Той побърза да не го изпревари някой, както се случваше често и като стигна различи поставените на капака два здрави, чисти банана, половин портокал, парче кекс и хляб. Има добри и грижливи хора, които мислят за другите и оставят на чисто място излишни храни, така че да ги намерят по-бедни хора. Той не взе  посърналия портокал, но прибра в джобовете си кекса и парчето хляб, а в ръка понесе бананите. “Хляба ще изям, а кекса и бананите ще отнеса на сестра ми”, помисли си Феро. Тази мисъл го стопли, студът спря за малко да го боде и пред очите му се появи сестра му така, както ще се зарадва на бананите. Банани не се намираха всеки ден, чисти и здрави, по капаците на казаните. Той ги носеше внимателно и така радостен влезе в магазина.

– Хайде бе, човек, докога ще те чакаме? Хващай мистрията и започвай! Ето, купихме плочките, прави основата и лепи, защото виждаш на какво прилича стената! – говореше на висок глас собственичката  на магазина.

Вчера тя не му беше казала, че непременно ще работи, а само евентуално, а днес вряка, като че ли го е чакала три дена. “Сигурно другият работник не е искал да вземе работата за тези пари, които тя дава” – си помисли той. “А сега се радва, че съм дошъл и ще си направи икономия. Хайде холан, чакала си ме! Ама нали нямам друг изход, ще налепя тези плочки.”

Той постави двата банана на един близък стелаж, така че да ги вижда, съблече якето, взе една  кофа и започна да забърква мазилката. Щеше да свърши работата до вечерта и да вземе някой лев.

– Мамо, мамо! – извика едно малко момченце, влязло с майка си в магазина да си купят нещо. – Виж тук има банани! Моля ти се, купи ми ги! Много ми се ядат!

– Тук не продават банани – отвърна майката, млада и хубава жена. – Тези сигурно са на някой от работниците.

– Какво искаш сладурче? – приближи се собственичката. -  Какво ти харесва?

– Иска бананите, тези двата банана. Сигурно са на някого от вас. Днес постоянно ми говори за банани. Минахме преди малко покрай една кофа за боклук и той видя два банана, като тези, на капака. И като започна: “Дай ми ги, та дай ми ги!” - Как ще му дам банани от боклука? Не сме стигнали до някой магазин за плодове, да му купя, та да миряса. То едно дете като си науми нещо, не може да му излезеш на глава – говореше майката, като че ли беше виновна.

– Феро, твои ли са тези банани? – попита собственичката. Дай ги на детето, пък после ще си купиш други. Дай му ги! Виж, че ще изкара душата на майка си. Пък нали е момченце. Може да му стане нещо.

Ферад се обърна малко объркан. Да каже, че сигурно са същите  банани, които са видели на капака на казана, не беше удобно. Да откаже – също, макар че ги беше нарекъл на сестра си.
-Хайде, взимай ги, момченце! – изговори той дрезгаво и с малко яд, че ги е сложил на ачик, та да ги видят всички. Стана му жал за сестра му и продължи да маже стената с настървение.

                                                                                         Людмил Попов