Людмил Попов

ЦИГАНИНЪТ С КОЛЕЛОТО

Той из­не­се ко­фа­та с боклука, оти­де до улич­ния контейнер, но се спря на ня­кол­ко мет­ра за­що­то един чо­век – циганин, на въз­раст око­ло че­ти­ри­де­сет и пет го­ди­ни, го пре­тър­с­ва­ше с ед­на къ­са здра­ва тояга. Това за­ни­ма­ние не про­дъл­жи дъл­го – в бок­лу­ци­те ряд­ко се на­ми­ра­ше ве­че не­що по­лез­но от ко­ето мо­же­ше да се спе­че­ли, ка­то се пре­да­де за вто­рич­ни су­ро­ви­ни или се упот­ре­би за храна. Времето ста­на тол­ко­ва страшно, бед­ни­те та­ка се разроиха, че бок­лу­чар­с­т­во­то ста­на про­фе­сия за мнозина. На “ре­ви­зия” през този казан днес ми­на­ва­ха над 50–60 раз­лич­ни хора, ня­кои от тях и по два-три пъти! Особено усър­д­ни бя­ха циганите, по­лу­де­ли по съ­би­ра­не­то на ме­тал­ни от­па­дъ­ци. Изкупвачите бя­ха вдиг­на­ли це­ните и дос­та хо­ра се пре­пи­та­ва­ха със съ­би­ра­не на ста­ро желязо. Те не жа­ле­ха ни­ко­го и нищо, и всичко, ко­ето мо­же­ше да се от­ка­чи и да се от­не­се – не­за­ви­си­мо да­ли вър­ше­ше ра­бо­та на сто­па­ни­те – час­ти от ограда, двор­на врата, по­лез­на вещ, заб­ра­ве­на или ос­та­ве­на за мал­ко пред дома, до­ри но­ме­ра­та и та­бе­ли­те с име­на­та на улиците, оти­ва­ха в приемните пунктове на “Белканто”.

– Какво, на­ме­ри ли нещо? – ре­ши да по­пи­та той ровещия, кой­то привърши, за­ка­чи то­яга­та с прис­по­соб­ле­ние на рам­ка­та на ко­ле­ло­то си и се при­гот­ви да се ка­чи и да тръгне.

– Нищо ня­ма днес, пре­тър­си­ли са го ве­че – от­го­во­ри не­охот­но циганинът.

– Намираш ли хляб, из­х­вър­лен в кофите?

Той има­ше три ку­че­та и няколко котки, ко­ито гле­да­ше с обич, но хра­на­та не дос­ти­га­ше и за­то­ва не­ряд­ко над­ни­ча­ше в казана или ог­леж­да­ше да вземе изнесени от хо­ра­та тор­бич­ки със стар хляб пред вра­ти­те и по улиците.

– А, на­ми­ра се! Защо питаш?

– Какво го правиш?

– Предавам го в ма­ха­ла­та по 10 сто­тин­ки за килограм. Един го изкупува, за­що­то хра­ни прасета – от­вър­на циганинът. 

– Ако го но­сиш за мо­ите кучета, ще ти да­вам по 20 сто­тин­ки за килограм. Може да ми но­сиш и дру­го, как­во­то намериш за храна. Ако е от ме­со ще ти го пла­щам повече.

– Става, бате! Ще ти нося! Тук ли си винаги?

– Тук съм по-често. Ако ме ня­ма, прех­вър­ли през вра­та­та и за­ка­чи тор­ба­та на пирона. Гледай са­мо ку­че­та­та да не те ухапят. Ще го пре­тег­ля и ще ти го пла­тя със след­ва­ща­та торба.

Не му се вяр­ва­ше много, но още на дру­гия ден ци­га­ни­нът дой­де и до­не­се го­ля­ма тор­ба с пар­че­та баници, закуски, чис­ти пар­че­та хляб – от­лич­на хра­на за кучета. Имаше и къ­со­ве от пица, ко­ито от­де­ли за котките.

– Откъде на­ми­раш тол­ко­ва мно­го и ху­ба­ви остатъци.

– Ходя при ед­на фур­на, а пък в училището, де­ца­та са мно­го гле­зе­ни и си ос­та­вят закуските.

На дру­гия ден отново дой­де и до­не­се още по-доб­ри неща. Имаше и пар­че­та са­лам и ця­ла тор­ба с прес­ни ба­ни­ци и дру­ги закуски, не­пип­на­ти и чисти.

– Откъде са те­зи неща? Да не си вли­зал във фур­на­та без да те видят?

– Ба! Като поп­ре­го­рят ги из­х­вър­лят по ця­ла торба! Не ис­кат да се из­ла­гат пред клиентите. Само тряб­ва да си там навреме. Познават ме и ги ос­та­вят за мен. Върша им по­ня­ко­га някоя работа.

– А салама?

– Салама го на­ми­рам в кофите. Само, че го из­х­вър­лят по-бо­га­ти­те в ня­кои махали. Най-мно­го има в “Тракия”, къ­де­то жи­ве­ят мла­ди и маанджии на хра­на­та хора. Ако по­зас­та­рее мал­ко я из­х­вър­лят,  ма­кар и да ста­ва за ядене. Моето ку­че яде чес­то и луканки. Понякога пар­че­та­та са съв­сем чисти, за­ви­ти в торбички, та хап­ва­ме и ние хората. Чистят си кух­ни­те към пет и по­ло­ви­на ка­то се вър­нат от ра­бо­та и от покупки. По то­ва вре­ме си пъл­ня торбата.

– Влез вът­ре да го пре­тег­лим и да ти платя. Ще пийнем и по кафе – по­ка­ни го домакинът.

– Само да не ме уха­пят кучетата! Това го­ля­мо­то мно­го лае и се нах­вър­ля на вра­та­та ка­то дой­да – ка­за с тре­во­га циганинът.

Той се сети, че и друг път пред него ци­га­ни много са се стра­ху­ва­ли от кучетата. Защо? Защо ци­га­ни­те осо­бе­но много се страхуват? Вероятно затова, за­що­то ня­къ­де са кра­ли и пак са ги ла­яли или гонили, че мо­же и да са ги ха­па­ли кучета. Спомни си, че и един мно­го здрав мъж на име Петко от ед­но близ­ко село, пребледня, уп­ла­ши се до припадък, ко­га­то вле­зе у тях и го за­ла­яха кучетата. Преобрази се от страх, сма­ли се, ста­на ни­що човек. После научи, че Петко е ле­жал в зат­во­ра за кражба. Гонили са го с ку­че­та и са го нахапали. Е, тоя ще се стра­ху­ва цял живот. Та и циганите. Виж ме­тач­ки­те не се страхуват тол­ко­ва, въп­ре­ки че ку­че­та­та и тях лаят. Веднъж Вълчо – го­ля­мо­то куче, бе­ше го пус­нал за ми­ну­та на улицата, се нах­вър­ли на ци­ган­ка ме­тач­ка и и съд­ра полата. Той я отър­ва бързо, а тя не се уплаши кой знае колко. Сигурно не е кра­ла и не е преследвана. Всеки страх си има основание.

– Дай му пар­че хляб и ня­ма да те лае! Върви спо­кой­но до мен, ня­ма да те ухапе!

Влязоха, сед­на­ха на пейка­та във вът­реш­ния двор, пи­ха кафе, раз­го­во­ри­ха се. Циганинът си ка­за име­то – Юсуф по турски, Илия по български.

– Как да те наричам? Кое име по­ве­че харесваш?

– И на две­те ми викат. Както ис­каш ти – от­го­во­ри Юсуф – Илия.

– Ще ти каз­вам Юсуф, за­що­то та­ка си на­ре­чен ка­то си се родил. После ко­му­нис­ти­те са те прек­ръс­ти­ли насила с бъл­гар­с­ко име. Юсуф е ис­тин­с­ко­то ти име. Харесва ли ти кафето?

– Екстра е! На ма­шин­ка ли го правиш? У нас ни­ко­га не си пра­вим кафе. Имаме ма­шин­ка и ние, но бул­ка­та не знае да прави. Намерих ма­шин­ка­та из­х­вър­ле­на за­ед­но с кутията. Чисто нова! Отива и ку­пу­ва ка­фе в найло­но­ви чаш­ки от буд­ка­та по двайсет сто­тин­ки и пи­ем от него. Всяка сутрин. След то­ва тръг­вам по казаните.

Циганинът замълча, за­па­ли вто­ра цигара, ка­то раз­г­леж­да­ше двора. Той бе­ше здрав, изпечен, прям – ще ре­чеш нормален, честен, до­бър и ра­бот­лив човек. На сто­па­ни­нът му бе­ше при­ят­но да об­щу­ва с чо­век от то­ва съсловие, ка­то приятел, рав­нос­той­но и уважително, още по­ве­че, че го ин­те­ре­су­ва­ше ха­ла на те­зи хора, тях­на­та бор­ба за хляб пък и спе­ци­ал­но кофаджиите, ко­ито се бя­ха ум­но­жи­ли тол­ко­ва много. Обществото яв­но за­ги­ва­ше щом мно­зи­на си из­кар­ват хля­ба ка­то бър­кат в казани­те по цял ден. Между тях има­ше и не­мощ­ни старци, ко­ито съ­би­ра­ха хартия, глав­но ку­тии от велпапе, връз­ва­ха я на па­ке­ти и я от­на­ся­ха за пре­да­ва­не със счу­пе­ни дет­с­ки ко­лич­ки или с ня­как­ви бед­няш­ки прис­по­соб­ле­ния я за­мък­ва­ха за съв­сем мал­ко пари. Щастливци бя­ха те­зи от тях, ко­ито из­кар­ва­ха по един лев на ден. Така си оси­гу­ря­ва­ха един хляб и ко­фич­ка ки­се­ло мля­ко – хра­на за деня. Други оби­ка­ля­ха и съ­би­ра­ха в тор­би и на па­ке­ти всичко, ко­ето мо­же­ше да се опол­зот­во­ри – това бя­ха и бъл­га­ри, и цигани, по ви­да на ня­кои мо­же­ше да се отсъди, че са образовани, но от­ча­яни от ми­зе­ри­ята са пре­вър­на­ли то­ва в занаят.

Той чес­то сре­ща­ше един от тях, Спиридон се казваше, млад мъж – край­но изоставен, с мазни и раз­къ­са­ни дрехи, ог­ром­на бра­да и мръс­на и раз­чор­ле­на коса – съ­щи­ят оби­ка­ля­ше глав­но тех­ния квар­тал и съ­би­ра­ше всичко;  със­ре­до­то­чен с бав­на и пров­ле­че­на по­ход­ка той претърсваше пе­дан­тич­но и ка­то по план казаните в района. Стопанинът пра­ве­ше ня­кой път опи­т да го заговори, но по­лу­ча­ва­ше мъл­ча­ние или мно­го крат­ки отговори. Личеше, че то­зи чо­век има не ло­шо образование, пог­леж­да­ше ма­кар и за се­кун­да с ум­ни очи, има­ше ме­ки и при­ят­ни ма­ни­ери на чо­век, въз­пи­тан и жи­вял ня­ко­га нормално. Това ля­то вед­нъж, за своя ра­дост, той го срещ­на подстриган, об­ръс­нат и с поч­ти чис­ти дрехи.

– Брей, как­во е ста­на­ло с теб, да не си се оженил, Спиридоне? – го по­пи­та той. Шегата ми­на ка­то нечута, Спиридон се обър­на и го погледна. Той съ­жа­ли за глупавия майтап и го по­пи­та ка­то по работа, на­ми­ра ли хляб. Щеше да му пред­ло­жи да го из­ку­пу­ва за ку­че­та­та си.

– Намирам – бе­ше крат­ки­ят отговор.

– А как­во го правиш?

– Печем го и го ядем! Ние сме ня­кол­ко ду­ши при­яте­ли и си го изяждаме.

Той от­го­во­ри благо, спо­кой­но и съв­сем прос­то и естествено. После се обър­на и про­дъл­жи по пъ­тя си, на­ра­мил го­ля­ма­та торба. Ходеше бав­но и провлачено, ка­то че ни­кой ня­ма­ше пок­рай него. Другите не съ­щес­т­ву­ва­ха – той се бе­ше от­ка­зал от света, от общуването, от дру­ги­те хо­ра и тех­ни­те до­сад­ни и не мъд­ри въпроси. Той из­пъл­ня­ва­ше най-важ­на­та за­да­ча на све­та – оцеляваше! Стопанинът ос­та­на ка­то под­рит­на­та вещ – не­лов­ко и неестествено. Света на оце­ля­ва­не­то си има­ше и свои за­ко­ни – без из­лиш­ни при­каз­ки и любезности. Всъщност то­зи свят не му бе­ше съв­сем чужд – той има­ше сво­ите сре­щи с мизерията, ня­кой път му се ис­ка­ше да изос­та­ви всичко, да не се среща, да не се пред­с­та­вя и да се зат­во­ри дъл­бо­ко в черупката на отчаянието – да се изолира от све­та на доволството, ко­ето не зна­еше ни­що дру­го ос­вен се­бе си. Самият си хапваше понякога от баничките донесени от Юсуф, но се срамуваше да признае и да си каже или за това да разбере някой. Той и за­то­ва се ин­те­ре­су­ва­ше от барабата, съ­чув­с­т­ва­ше му, жа­ле­ше го. Само че он­зи се бе­ше от­тег­лил успешно, без да се оп­лак­ва и да се пред­с­та­вя за друг – не ис­ка­ше да го жалят, не тър­се­ше съ­чув­с­т­вие и помощ. На Спиридон му бяха чуж­ди и про­тив­ни те­зи, ко­ито от жа­лост тър­се­ха да раз­ме­нят ду­ма с него, те не съ­щес­т­ву­ва­ха, ка­то те­зи ко­ито бе­ше отрекъл. Той бе­ше в своя свят със сво­ите приятели, с ко­ито яде­ше пре­пе­че­ния хляб, на­ме­рен в кофите. Стопанинът го сре­ща­ше още мно­го пъти, поч­ти все­ки два-три дена, опит­ва­ше да го поздрави, но он­зи се из­в­ръ­ща­ше нав­ре­ме или не чуваше. Беше съвсем, съв­сем сам и дру­ги не му трябваха.

Циганинът про­го­во­ри и попита: – Това ко­ле­ло на ко­го е? Трябва ли ти?

Под зас­ло­на на вхо­да за ма­зе­то бе­ше за­ка­чен за пред­но­то ко­ле­ло велосипед, спор­тен тип с тън­ки гуми.

– На мом­че­то ми е. Сега му е спу­ка­на гумата. Той ще си го нап­ра­ви и ще си го кара.

– Ако го даваш, ще го купя. Аз ще му за­ле­пя гумата.

Той, то­зи ко­фа­джия бе­ше от друга, по-ви­со­ка категория. Той не прос­то оцеляваше, той тър­се­ше и печалба, ня­как­ви по-се­ри­оз­ни находки, от ко­ито да из­кар­ва пари. Той бе­ше въ­оръ­жен с велосипед, на ба­гаж­ни­ка бе­ше вър­зал го­лям ка­фез за от­к­ри­ти­ята си. За бъл­га­ри­на то­ва да бър­ка в ко­фи­те за смет бе­ше пос­лед­но­то стъ­па­ло, стъпало на па­де­ни­ето на сра­ма и отчаянието, до­ка­то за ци­га­ни­на то­ва си бе­ше препитание, ре­дов­на работа, поминък. Той не бе­ше отчаян, а оби­ка­ля­ше, вър­ше­ше ра­бо­та – важ­на и отговорна. Състезаваше се, бе­ше подвижен, зна­еше местата, во­юва­ше за “сто­ка­та”, па­зе­ше си района. Разказа ка­то не­що редно, че вед­нъж на­ти­кал ня­ка­къв друг от то­зи занаят, кой­то вля­зъл в не­го­вия ра­йон, в ко­фа­та за бок­лук, зат­во­рил я и за­вър­зал капака. Смееше се и разказваше, че он­зи по­ве­че не стъ­пил в то­зи квартал. Имаше си ра­бот­но вре­ме и ра­бот­ни места. На из­ли­за­не по­ис­ка де­сет ле­ва в аванс, за­що­то му тряб­ва­ли да ку­пи ня­как­во ко­ле­ло мно­го на сметка.

Ще ти дам, но тряб­ва да ми до­не­сеш за тях пет­де­сет ки­лог­ра­ма хляб. Той ня­ма­ше пари, но не ис­ка­ше да раз­ва­ли сът­руд­ни­чес­т­во­то си с ци­га­ни­на с кой­то усе­ща­ше ня­как­во но­во приятелство. Той не пре­зи­ра­ше и не под­це­ня­ва­ше циганите, въп­ре­ки че бе­ше па­тил и пре­па­тил мно­го от тях. Намираше, че всич­ко си е от човека, от въз­пи­та­ни­ето и наг­ла­са­та на са­мия и един­с­т­вен чо­век – сам за се­бе си. Познаваше и доб­ри ци­га­ни на ко­ито има­ше доверие, а ня­кои да­же му бя­ха вер­ни приятели. Циганинът Юсуф удър­жа на ду­ма­та си, от­че­те се с хляба, пак по­ис­ка аванс от пет лева, пак се от­че­те – виж­да­ше се ня­как на по­ло­же­ние – при­ема­ха го ка­то човек, пи­еха ка­фе под асмата, при­каз­ва­ха си за дома, за децата. Той вед­нъж каза, че спо­де­лил с же­на си за то­ва приятелство, тя от своя стра­на се за­рад­ва­ла мно­го и пред­ло­жи­ла да дой­де с не­го да по­мог­не на чо­ве­ка да си под­ре­ди двора, да пре­ко­пае градината.

И сто­па­ни­нът се за­рад­ва – да си на­ме­риш при­яте­ли в гра­да, с ко­ито да си по­ма­га­те, не е ежедневие, в те­зи вре­ме­на ни­кой на ни­ко­го ня­ма­ше до­ве­рие – той лич­но бе­ше обиран, лъган, из­мам­ван тол­ко­ва мно­го за те­зи де­се­ти­на години, че споделяше: “Ще кан­ди­датс­т­вам в “Книгата на Гинес” за рекорд за най-лъ­га­н и кра­ден чо­век на света!” Юсуф му из­г­леж­да­ше ра­бот­лив и по­ря­дъ­чен, още повече излезе, че е от ед­но се­ло с ко­ето сто­па­ни­нът бе­ше свър­зан мно­го се­ри­оз­но – там бе­ше ра­бо­тил ня­кол­ко го­ди­ни ка­то ос­но­ва­тел и ди­рек­тор на ед­но час­т­но училище. Събрал се с же­на си и ос­та­нал в Пловдив, в най-го­ля­ма­та ци­ган­с­ка ма­ха­ла – Столипиново, ог­ро­мен ци­ган­с­ки квар­тал известен ве­че по це­лия свят – там бе­ше гос­ту­ва­л и ан­г­лийс­ки­ят престолонаследник, принц Чарлз, ка­то гост на ци­га­ни­те и да­же при­със­т­вал и взел учас­тие във ве­се­ли­ето на ци­ган­с­ка сватба. Юсуф каза и къ­де жи­вее – ня­къ­де на “Ландос” – цен­т­рал­на­та ули­ца на квартала, ко­ято от­де­ля­ше ци­ган­с­ка­та от бъл­гар­с­ка­та част на ра­йон “Изток”– сре­щу пощата. “Като по­пи­таш за Юсуф или Илия, всич­ки ще ти кажат!”

– Аз ед­ва ли ще те търся, ами я ка­жи ти, да­ли мо­жеш да ра­бо­тиш при нас, да гле­да­ме прасета. Ще ни тряб­ват да из­дър­жа­ме училището, има го­то­ва сви­не­фер­ма там, с хи­ги­енич­на и здра­ва постройка.

– Ама аз та­ка­ва ра­бо­та тър­ся! – за­рад­ва се Юсуф. – Ще съ­би­рам хляб и ще го нося. Мога да на­ка­рам и дру­ги да събират. Аз съм ра­бо­тил в сто­пан­с­т­во – в ТКЗС-то на село бях тракторист. Аз съм грамотен, за­вър­шил съм шко­ла­та в Белозем – три го­ди­ни съм учил след ос­нов­но­то училище. Ще нах­ра­ня и ще из­чис­тя на жи­вот­ни­те сутрин, след то­ва ще из­ля­за по мо­ята ра­бо­та да по­съ­бе­ра хра­на и не­що друго, пос­ле ще нах­ра­ня от­но­во и пак ще изляза. Аз за ед­на над­ни­ца от 7-8 ле­ва на ден съм го­тов да работя, да­же и бул­ка­та ще взема, ако искаш! Тол­ко­ва из­кар­вам ка­то бър­кам по казаните. Та ще ми дой­де добре, да­же мал­ко и от­го­ре ще докарвам.

   – И ед­но пра­се за теб ще има! Вие яде­те ли свинско? Да не сте мюсюлмани?

– Как ци­га­нин ня­ма да яде свинско? Ние и ку­че­та, и кот­ки сме яли! Вярваме за пред хората. Да има празници, да се веселим! Има ху­ба­ви празници, с мно­го яде­не и пиене! Коч байрам, ра­ма­зан байрам, ше­кер байрам, сюнети, сватби! Празнуваме и хрис­ти­ян­с­ки­те праз­ни­ци – Гергьовден, Великден, Васильовден – бан­гу Васил – на нас праз­ни­ци ни дай, да пе­ем и да играем, не работа! Ама ние с бул­ка­та сме мно­го работни, ще видиш.

– Не се хва­ли много, че мо­же и да излъжеш! – прис­мя се доб­ро­же­ла­тел­но сто­па­ни­нът и се зарадва. “ Май, че ще “ин­тег­ри­ра­ме” тоя ци­га­нин. Ето при­ема­ме го без предразсъдъци, ще ра­бо­ти при нас, чув­с­т­ва се доб­ре и приятелски. Има про­фе­сия и об­ра­зо­ва­ние – как­во повече!”

– Ти ис­каш ли да се интегрираш, Юсуф?

– Какво е това? Къде е? – по­пи­та той раз­се­яно, за­що­то гле­да­ше ед­ни железа, с ко­ито щя­ха да из­ле­ят от бе­тон ед­на мив­ка с ко­ри­то в двора. – Ще ми да­деш ли те­зи же­ле­за да ги пре­дам в “Белкантото”?

– Да се впи­шеш в обществото. Да работиш, да получаваш, да бъ­деш рав­ноп­ра­вен и равностоен, да си пла­щаш так­си­те за вода, ток, смет и данъците. Децата ти да се учат и да до­би­ят професия.

– Аз ня­ма как­во да се записвам. И те­зи гя­во­лъ­ци, де­то ги раз­п­ра­вят, не ми трябват. Ще си пла­щам то­ка, ко­га­то има пари. Сега не сти­гат и за ядене. Ще ми да­деш ли железата?

– Трябват ми Юсуф. Ще пра­вим ед­но корито. Все гле­да­те как­во да да­де­те в “Белкантото”. Може да е скъ­по и да тряб­ва на хората, вие ще го про­да­де­те за стотинки. Важното е да взе­ме­те стотинките! Ти зна­еш ли как­во е “белканто”?

– Ами там де­то взи­мат железата, книгите, дру­ги­те ра­бо­ти… На Кукленското шосе.

– Тази ду­ма оз­на­ча­ва ху­ба­во пе­ене – ита­ли­ан­с­ки стил в пе­ене­то – кра­си­во пеене. “Бел” зна­чи хубаво, добро, а “кан­то” – пея. Защо са на­рек­ли фир­ма­та за съ­би­ра­не на бок­лу­ци така, не мо­га да си обясня? Какво ху­ба­во си на­ме­рил днес?

– Един ме­ден пепелник. Ще го пре­дам за мед.

– И кол­ко ще му вземеш?

– Ами та­ка ка­то го гле­дам ня­ма по­ве­че от 150 грама, зна­чи 40 – 50 стотинки.

– Ето ти един лев, ос­та­ви го тук, че за ма­са­та под ас­ма­та ня­ма пепелник. Ако на­ме­риш не­що та­ко­ва, пър­во го дай на мен. Намирал ли си не­що скъ­по досега?

– Намирал съм зла­тен пръстен. И сто и пет­де­сет лева, за­ви­ти във вестник. И дру­ги неща. Затова бър­зам да оби­ка­лям важ­ни­те мес­та – все има по нещо. Днес на­ме­рих един па­кет сланина, ос­та­вен на чисто. Искаш ли да ти я дам. Ние сла­ни­на мал­ко ядем. Аз ям, ама бул­ка­та не ис­ка и ще я изхвърли!

– Остави я, ще ви­дим как­во ще я правим. Може да си я пър­жим с яйца. Хубаво яде­не е пър­же­на сла­ни­на с яйца.

След два де­на Юсуф дой­де мно­го опечален.

– Бате, от­к­рад­на­ха ми колелото. Оставих го до ед­ин казан, оти­дох да пог­лед­на дру­г и до­ка­то се обър­на … ня­ма го. Отмъкнал го е ня­кой циганин. Може ли да ос­та­вя то­зи ка­фез тука, че е го­лям и не мо­га да го нося. Дай ми, мо­ля ти се, тво­ето колело, да си услужа, за ня­кол­ко дена. После ще си ку­пя от един чо­век в “Тракия” – ще ми да­де за трий­се ле­ва ед­но руско. Много е здраво. Ще ти вър­на твоето.

– Ами на­ли знаеш, Юсуф, гу­ма­та е развалена. Не са­мо вътрешната, но и външната. А и мом­че­то ис­ка да си го кара. Ще хо­ди на учи­ли­ще с него. А през ля­то­то ще си го ка­ра за кеф.

– Аз ще го поп­ра­вя за своя сметка, бате. И ще ти го вър­на здраво. Само за два – три дена.

– Хайде, взи­май го! И си дръ­ж на думата! Имаме си доверие, бъ­ди сериозен!

Циганинът вдиг­на ко­ле­ло­то и го от­не­се някъде на ръ­це. След час се вър­на с но­ва гума, на­пом­пена и здрава.

– Сега ще си свър­ша работата. Имам да взе­ма един бойлер от ед­но място.

– Това спор­т­но ко­ле­ло ня­ма да из­дър­жи цял бойлер! Много са тън­ки каплите.

– Аз ня­ма да се качвам! На ръ­це ще го тикам, ще го пазя.

Юсуф от­ка­ра колелото. Дойде в неделята, но без него, ка­за че ще го до­ка­ра в понеделник, на дру­гия ден. Това бе­ше през ме­сец май – края на учеб­на­та година. И по­ве­че не се яви.

                                                    * * *

Един ден през ме­сец септември, ве­че в но­ва­та учеб­на година, Георги – уче­ни­кът който живееше и учеше при него си дой­де и каза:

– Знаете ли ко­го видях? Познайте де!

– Е, не мо­жем да познаем. Кажи, пре­да­ва­ме се.

– Срещнах Юсуф! Онзи ци­га­нин де­то взе и не вър­на колелото. Видях го от­с­ре­ща на улицата, тръг­нах към него, из­ви­ках го, той яв­но ме видя, но бър­зо се обър­на на дру­га­та стра­на и изчезна. Сигурно ня­ма да дой­де по­ве­че насам.

– Не мо­жа и ня­ма да мо­жеш да го “ин­тег­ри­раш”, господине! – от­бе­ля­за яз­ви­тел­но Дора, учи­тел­ка­та по музика. – Циганинът си е циганин! Той не мо­же да жи­вее без да из­лъ­же и да от­к­рад­не нещо. Доверие, при­ятел­с­т­во – то­ва за не­го са не­яс­ни и не­поз­на­ти понятия. Той е на­пъл­но без­н­рав­с­т­вен човек. През ця­ло­то вре­ме е мис­лил как да те измами!

– Вярно, май че та­ка излезе. Не ми се ис­ка да повярвам. Така се сприятелихме! Кафенце, приказки, пла­но­ве… Е излезе, че до­ка­то аз съм го “ин­тег­ри­рал”, той ме е прецакал!

Людмил Попов

Картина от Блага Стоенчева
"Маски"



По време на десетилетието на ромското включване бяха издадени сборници с творби, посветени на малцинствата. Сред сборниците с разкази се откроява един сборник есета и разкази "Ще ви разкажа за една ромска жена...", който е с активното участие на Центъра за изследвания и политики за жените и е от издателството на Институт "Отворено общество". Още през май 2004 г. редакторката Весела Янева и авторите от сборника Даниела Добрева, Ганчо Илиев, Генка Атанасова, Иво Борисов, Красимир Илиев, Мария Йорданова, Марин Куманов, Фиданка Янакиева, Милена Илиева, Бисер Светлинов, Орлин Атанасов, Селвяр Мехмедова, Теодора Крумова, Валентина Атанасова, Славка Янакиева и Мита Христова публикуват сборника с любезното съдействие на г-н Джордж Сорос, без когото демокрацията нямаше да е на днешното равнище.
                                                                       Мария Чулова, редактор на "Прометей"