ГОТИНИ ПИЧОВЕ
Тук, в този разказ, не става дума за това, че един кърджалийски поп в коленопреклонен възторг се обърна към експремиера Сергей Станишев – “Господин, Министър-председател, Вие сте истински пич!”, което вероятно ще рече нещо, като интересен, стабилен, изявен мъж. Мен пък една колежка ме нарече веднъж, че съм “пич отвсякъде” и уточни – той е, т. е. “аз”, “пич, та дрънка!” Като приех, че щом министър-председателят е пич, то и аз не бива да се обиждам – трябва значи да взема това за комплимент. В по-прежни години думата беше обидна, знаехме, че пич означава незаконородено дете – копеле и сега в недоумение отворих речника за чужди думи на академик Стефан Младенов – и там тълкуванието е пич – незаконородено дете или израстък на растение близо до основното стъбло, нередовно стъбло и най-накрай пич значи уличен, развален човек (от турско – арабски произход). За Сергей определението на попа се прие положително, въпреки стряскащите значения в споменатия речник и това как тълкувахме по-рано думата. То и в софийския жаргон момчетата отдавна се наричат едни други “копеле” (незаконородено дете) в смисъл на подобен, близък, симпатичен приятел. Известно утешение е това, че значението на същата дума в румънски език е момче – най-редовно и книжовно – момче! То, румънският език не е баш за пример, създаден е от лексиката на околните езици и най-вече на българската, на принципа “чул-недочул”, “разбрал-недоразбрал”. Ама времената се менят бе, пичове! Което е било обидно вчера, днес е похвала, признание за превъзходство. Е, щом съм “пич, та дрънкам”, ще издрънкам тук това което, видях и чух в един горещ, юлски ден: “Кои са готини пичове? Къде ги виждам?” За Станишев изобщо работата с готин пич не се връзва – той нищо друго не направи освен да си кара мотора по разни сборища на рокери и пропаднали алармаджии. Това не е достатъчно за един готин, истински пич и то министър-председател! Иначе той си е един женчо – изнежен, невзрачен, никакъв, синче на баща – партиен ръководител от ЦК, син на Партията, та дори и тая – как се казваше, бе? А-а, Елена Йончева или някоя друга беше, го е изритала – точно защото не е никакъв пич!
Вървя си аз с тези рошави мисли в кратуната проста, отде дошли не знам и гледам току пред пазара стои един човек в летния пек, облечен в сиво сако, хубава, изгладена риза под сакото, дълъг, чист панталон и добре наложена шапка – каскет, приличен такъв, ама не нагласен, а като че се е родил така облечен. Отгоре на всичкия си приятен вид, в лявата ръка той държеше цигулка и лък, така малко износени – личи им, че често влизат в работа – готова е ей сега цигулката, всеки момент да легне на рамото на мъжа и да запее. Човекът малко приведен, и така не много млад, стои на входа на пазара и като че се чуди какво да направи, ама не стърчи като излишен, а изглежда свойствен на всички и на всичката обстановка, ама пак различен, особен и интересен. Абе, да му се ненагледаш! Ето, това е пич, викам си аз – истински готин пич! Печели днес конкурса за пичове! И какво ли свири, какво ли? Като го гледам, май се сещам. Циганска, народна, друга! Как не мога да го чуя? Така обичам такава музика!
Погледах го, погледах, пък подминах – какво да правя? Помотах се по пазара – обичам пазара, да видя продавачите – познавам доста от тях, стоката, цените. Не, че трябва нещо да купя, аз си имам в двора градина – домати, краставици, чушки, чубрица – има и за комшиите. Ами гледам днес за готини хора, готини пичове. Този малко докарва на готин, онзи не – ошмулен, друг съвсем шушумига – също като Станишев! Готин пич – само оня с цигулката! Абе, артист – познава се отдалеч! Кога ли ще го видя пак?
Мотах се, мотах се по пазара и айде на Главната! Гледам хорицата – утрепала ги градушката! Тук-таме изскочи някое хубаво гадже, ама нещо му липсва?! Или с цигара в ръка, или се докарала като уроспия, или се изсмива просташки, или кряка нещо в слушалката. Простотия, братче, личи отдалеч! И нищо свястно! Гледам един надува кларнета, малко момиченце до него блъска едно дайре и подскача – просят, дежурни са на Главната! Жалка картинка – оня не свири нищо като за пред хората, детето живо да го оплачеш – старае се, дрънка горе-долу в такта и това е! Да го съжалиш – измъчено детенце! Подминах и вървя нататък – като заглъхна виенето на кларнета, дочувам класика! А! Ама, прилична класика! Сарасате – “Цигански напеви”! Опъват две момчета лъковете, залягат над цигулките – ех, най-после да чуя нещо свястно! Седнали са на един цокъл, опасал една властна липа, разперила зелени криле над улицата. Аз приседнах на подобен камък около друга липа-хубавица и се заслушах. Хубаво свиреха момчетата, сработено и много грамотно, технично и вдъхновено! Ето, готини пичове най-после, викам аз гласно! Не щеш ли, до мен седи една баба с внуче и на висок глас разрешават гатанки от една детска книжка. Не може да се слуша! Питам аз малкото – не обичаш ли музиката? Знаеш ли какво свирят? “Унгарски танци” от Брамс” – вика бабата. “Не – е – е, друго е”, па и казах: “Хайде да послушаме!” Малкият се дръпна и мина от другата страна – скри се зад бабата и ме гледа враждебно. “Той не живее в България и затова се смущава”– оправдава го тя. “Какво, да не живее в джунглата с маймуните? Не може ли да говори?” То, бая пичлеме, гледа ме още по-сърдито. Отказах се от диалога с глухите, запуших си дясното ухо и се опитах да слушам напевите.
Добре, че се обърнах! До цигуларите стои прав готиният пич от пазара, отпуснал цигулката до себе си и слуша. Почтително и внимателно! Слушам и аз – ех, че среща! Тия двамата подхванаха соната от Хендел – още по-добре! Кеф, братче! Колко хубаво звучи под липите, тази соната. Нещо за водата ли беше, как се казваше? Важното, че го свирят и го слушаме заедно с пича на деня. Ама тия двамата май, че взимат първенството! Минават нагоре-надолу хора – хорица ти казвам, никой не се спира, никой не се възхищава. Нали не е чалга! Смачкани хорица, курвета, мутри, простаци, мангали, с една дума – кауни! Ей, май, че ме хвана много яд!
Отново ги забравям – докато съм се ядосвал на празните хора, момчетата свършили и си почиват! Оня, циганският джент, нещо се потрива, нещо около тях пристъпя, пък изглежда пита, проговаря с колегите. Те малко бегло, така, както се отпускат, викат небрежно: “Да. Ами може.” Елеганта тръкна два-три пъти за настройка, па като подхвана една влашка, слушам – бре! Върти ги, засуква, тегли лъка – свири на две струни, една такава песен, по-скоро влашко хоро, хвана ме за гърлото! Носи се музиката, препуска през клоните, околовръст поспрелите ококорени хорица, върти се като бясна самодива! Ту виртуозно бързо и препускащо, ту продължително напевно – да те скъса! А-а-а, тоя си го бива, бива си го и още как! Онези момчета – цигуларите, се повдървиха малко, слушат замръзнали в жегата и зяпат. Оня, свърши с влашкото, па подхвана едно българско хоро, тракийско – здраво, много здраво! Ама го свири от сърце и душа! Викам си: “То от нашата музика по-хубава има ли на света? Ей така, както я слушам от тази златна цигулка, протрита и износена с продърпан лък!” И ме изпълва едно хубаво чувство, един трепет – не ти е работа, иде ми да рипна и да затропам!
Тези момчета – класиците, разбраха с кого си имат работа, какво значи свирене от все сърце, от майстор и циганин! Останаха така, настрани от маестрото – като наказани ученици! Готин пич, наистина! Заслужи си го, званието! Ама и аз извадих късмет! Голям късмет!
Людмил Попов
Няма коментари:
Публикуване на коментар