Банани - разказ

Картина "Ноктюрно" от Блага Стоенчева

БАНАНИ

Ферад се събуди от глад и като се сети, че няма нищо за ядене в картонената кутия, която му служеше за шкаф, и нито стотинка в джоба, му  причерня пред очите. Той скоро беше преживял една операция на стомаха, причинена от спукана язва и трябваше да яде по малко, но често. А вече два дни той не беше ял нищо друго освен три-четири филийки сух хляб със сол, разделени със сестра му, с която той живееше в една стая, в къщичка толкова порутена, че приличаше по-скоро на изоставена. Бяха толкова бедни, болни и в тревожна неизвестност, че не му се живееше повече. Мобилизираше го донякъде грижата за сестра му и за двете му малки кучета, които беше прибрал в дворчето под един сандък от амбалаж за някакъв домакински уред. Тях хранеше с остатъци, които намираше в казаните за боклук, които претърсваше през деня. Всъщност той разделяше  тази храна между себе си, сестра си и кучетата, но имаше дни, като този, когато намереното не ставаше за ядене, та дори и кучетата не го искаха.

     Той запали един фас и внимателно седна, облегна се на стената, като гледаше да не събуди сестра си. Тя щеше да пита веднага за ядене, защото беше малко не с ума  си, пък и също не беше яла нищо за  вечеря. Всмукна дълбоко и като че ли с някакво облекчение, като се увери, че тя спи непробудно под юргана без чаршаф и щеше да го остави на спокойствие още известно време. Понеже беше излязъл скоро от затвора, свободата, макар и в бедност, го опияняваше и радваше, както куче отвързано от синджира тича и лае без посока и без цел, от единствения възторг да диша и щурее свободно. Да, обаче в затвора яденето, макар и недостатъчно, даваха навреме и по три пъти на ден. А сега.... да се радваш ли, да плачеш ли? Гладен, обаче свободен! Свободен, но гладен! Като не можа да измисли кое е по-добро, той реши да излезе и да  отиде до един магазин за детски дрехи, където му бяха казали, че може да му дадат да налепи някакви плочки. Скочи така, както си беше от ставането – той всъщност не се събличаше за лягане, само се събуваше – обу се и се измъкна тихо, така че да не събуди сестра си, та да се спаси от мрънкането и за ядене. Те имаха още осем братя и сестри, но никой не им помагаше, защото, както той казваше, всеки си има кахъри и не му достигат парите. Един от братята му търгуваше на циганския пазар, та отвреме на време му отпускаше по някой лев за цигари или му даваше направо по няколко кутии.

Изскочи навън, след като хвърли на кучетата малко мухлясал хляб, те го побутнаха с муцуните си неодобрително, пък започнаха с  неохота да дъвчат парченца от него. Улицата беше легнала в калта, беше мокра късна есен, стари циганки шляпаха с широки стари обувки, пресичаха от единия до другия край приведени от студа и неволята мангали с цигари в уста, като подскачаха смешно да си намерят по-сухи места за стъпване. Ферад гледаше с отвращение този квартал, той беше дошъл в бордея тук по принуда. Преди около две години обитаваха малка къща близо до центъра, но някой я нарочи да вземе мястото и да строи, бутнаха циганската къщица и изгониха семейството далеч в крайната махала.

Ферад зашляпа по пътя пеш. До центъра имаше 7-8 километра, но той не взе автобуса, защото билетът вече струваше един лев, а за един лев той можеше да си купи  хляб, ако го имаше.

Влезе в центъра на града, където улиците не бяха кални, а покрити с паваж или асфалт и тротоарите с плочки. Студът проникваше и го бодеше през тънкото  яке, та го караше да бърза към магазина, в който можеше да му дадат работата. Въпреки че бързаше, той не пропускаше да хвърля поглед и към казаните за смет, така по навик и в много случаи това се оказваше полезно. Сега не можеше да вземе нищо, но ако имаше нещо ценно той щеше да го скрие някъде, та после на връщане да си го вземе и да го отнесе.
Отдалеч още Ферад видя на следващия казан нещо поставено отгоре на полузатворения капак и предвкуси, че това нещо е полезно и добро за него. Казаните бяха нови и чисти, скоро сменени и нещото се открояваше жълто и привлекателно. Той побърза да не го изпревари някой, както се случваше често и като стигна различи поставените на капака два здрави, чисти банана, половин портокал, парче кекс и хляб. Има добри и грижливи хора, които мислят за другите и оставят на чисто място излишни храни, така че да ги намерят по-бедни хора. Той не взе  посърналия портокал, но прибра в джобовете си кекса и парчето хляб, а в ръка понесе бананите. “Хляба ще изям, а кекса и бананите ще отнеса на сестра ми”, помисли си Феро. Тази мисъл го стопли, студът спря за малко да го боде и пред очите му се появи сестра му така, както ще се зарадва на бананите. Банани не се намираха всеки ден, чисти и здрави, по капаците на казаните. Той ги носеше внимателно и така радостен влезе в магазина.

– Хайде бе, човек, докога ще те чакаме? Хващай мистрията и започвай! Ето, купихме плочките, прави основата и лепи, защото виждаш на какво прилича стената! – говореше на висок глас собственичката  на магазина.

Вчера тя не му беше казала, че непременно ще работи, а само евентуално, а днес вряка, като че ли го е чакала три дена. “Сигурно другият работник не е искал да вземе работата за тези пари, които тя дава” – си помисли той. “А сега се радва, че съм дошъл и ще си направи икономия. Хайде холан, чакала си ме! Ама нали нямам друг изход, ще налепя тези плочки.”

Той постави двата банана на един близък стелаж, така че да ги вижда, съблече якето, взе една  кофа и започна да забърква мазилката. Щеше да свърши работата до вечерта и да вземе някой лев.

– Мамо, мамо! – извика едно малко момченце, влязло с майка си в магазина да си купят нещо. – Виж тук има банани! Моля ти се, купи ми ги! Много ми се ядат!

– Тук не продават банани – отвърна майката, млада и хубава жена. – Тези сигурно са на някой от работниците.

– Какво искаш сладурче? – приближи се собственичката. -  Какво ти харесва?

– Иска бананите, тези двата банана. Сигурно са на някого от вас. Днес постоянно ми говори за банани. Минахме преди малко покрай една кофа за боклук и той видя два банана, като тези, на капака. И като започна: “Дай ми ги, та дай ми ги!” - Как ще му дам банани от боклука? Не сме стигнали до някой магазин за плодове, да му купя, та да миряса. То едно дете като си науми нещо, не може да му излезеш на глава – говореше майката, като че ли беше виновна.

– Феро, твои ли са тези банани? – попита собственичката. Дай ги на детето, пък после ще си купиш други. Дай му ги! Виж, че ще изкара душата на майка си. Пък нали е момченце. Може да му стане нещо.

Ферад се обърна малко объркан. Да каже, че сигурно са същите  банани, които са видели на капака на казана, не беше удобно. Да откаже – също, макар че ги беше нарекъл на сестра си.
-Хайде, взимай ги, момченце! – изговори той дрезгаво и с малко яд, че ги е сложил на ачик, та да ги видят всички. Стана му жал за сестра му и продължи да маже стената с настървение.

                                                                                         Людмил Попов