Словото-съзнание

• Андрий Будугай
• Словото 
• На филолозите-езотерици от София - 
•  Елка Калинова и Мария Пешева

2. Словото-съзнание

В българския език има една интересна лексикална единица, съответна на руското понятие слово. Това е лексемата дума, имаща еднаква етимология с укр. дума /народна песен/[1] и с рус. думать /мисля/ и задум /замисъл/, задумать /замислям, планирам нещо конкретно/, задуматься /замислям се, потъвам в дълбок размисъл за нещо/.

Съвсем ясно е, че тази прилика не е случайна и че първоначално бълг. лексема дума е имала по-широко значение – понятие, образ, мисъл. Именно работата с мислите лежи и в основата на мисленето, аналогично на работата с понятията, имаща за резултат разбирането[2], както и работата с образите в процесите на въображението и съобразяването (> съобразителност).

Възможно е да има подобна връзка и между ст.слав. вития /оратор[3]/ и англ. wit /ум, разум, съобразителност/. Тук ще отбележим, че на базата на дума-мисъл-образ се осъществява и процесът на образованието (обучение, придобиване на знания) и на образуването (създаване на нещо ново в материалния свят), връзка, идентична на разгледаните в част първа речь-рiчь и vox-вещ.

Аналогична връзка има и в лат. език, където dico, dicere означава „казвам, говоря, наричам, определям”, а disco, discere – „уча, уча се, научавам”, и doceo, docere – „уча, обучавам”. С тези корени етимологично са свързани нем. думи Zeichen /знак, белег, признак, сигнал/ и zeigen /показвам, посочвам/, англ. dictionary /речник/, рус. заемки диктор, диктант, дикция.

Лат. гл. lego, legere /събирам, чета, избирам, наблюдавам/ е свързан с лексемите лекция, колекция[4], колектив. Явно не случайно на лат. прил. realis съответства и англ. гл. realize /разбирам, осъзнавам/.

Разбира се, не трябва да се поставя знак за равенство между мисленето и думата в тесния им смисъл – нали художникът, архитектът, инженерът мислят чрез образи, музикантът – чрез ноти-звуци, танцьорът или спортистът – чрез движенията, и т.н. Както изглежда, понятието „език на изкуството” има в по-голяма степен буквално, отколкото преносно значение. Но все пак съществува определена взаимозависимост между думата и мисленето, съзнанието.

Не случайно се смята, че самата наука е „добре обработен език”, което важи, впрочем, и за езика на художествената и всяка друга литература[5]. Именно думата е свързващото звено между отделните сфери-светове на човешката дейност и между различните народи. Както вече отбелязахме, думата е средство на мисълта, а в миналото и в бъдещето – средство за сътворяване[6]. Не е случайна приликата и между лат. глаголи credo, credere /вярвам, смятам, мисля/ и creo, creare /създавам, причинявам, раждам, избирам/. Думите помагат на мисълта, а това означава – и на творчеството-сътворение.

Само наличието и използването на езика, на словото, на думите в широк смисъл, позволява на хората да „подредят” съзнанията си и ги издига над царството на животните, а с това още повече и над царствата на растенията и минералите, и им помага да станат пълноправни жители на Космоса[7].

Благодарение на езика, човешките съзнания постепенно и последователно се извисяват над вековете-време и започват да съществуват пълноценно във Вечността. Та нали именно така езотеричната традиция обяснява името човек (на руски человек) – „чело-съзнанието” преминаващо през „века-вечността”. Нем. същ. Mann и англ. man /и двете означаващи „човек”/ също поставят ударението върху мисълта и мисленето, върху съзнанието – сравнете еднокоренните думи в санскрит manas /разум/ и в лат. език manus /ръка/[8].

Нина Рудникова в своята книга Слънчевият Път. Арканите на Таро подчертава: „Човекът е забравил, че светът е сътворен от словото и че всички части на този свят са въплъщение на отделните думи... Съвременните човешки езици са се вулгаризирали, т.е. материализирали, като самият език вече е станал отпечатък на разбирането за обективния свят. Човешкото съзнание е забравило, че думите, съставляващи отделните езици на човечеството, са формули, чието духовно произнасяне призовава за действие психичната енергия и подпомага тя да се въплъти в конкретни факти.”

Ще приведем още един цитат от същата книга: „Цялото знание вече е дадено на човечеството и е свито в езика на понятията. Но поради допусканите злоупотреби (от страна на човеците – бел. прев.) тези понятия са станали дребни по стойност, били са изопачени и профанирани. Да се замисляме за значението на тези понятия, да откриваме техния извор и съответстващите им сили, означава да ги възкресяваме и да придобиваме чрез мъдростта им заключеното в техните формули знание. Зад всяко понятие се крие дългата история на мисловно-творческия процес на неговото развитие и свързаните с него силови спирали на психичните асоциации.”

Едва ли е необходимо да се доказва, че с развитието на човешкото съзнание се променя и езикът в определена степен: най-напред лексиката, речниковият фонд, където се преосмислят съществуващите думи, след това е възможно да станат промени във фразеологията и дори в граматиката. Ала не само съзнанието въздейства на езика, езикът също влияе на съзнанието. Те са два взаимно обусловени фактора.

Ще отбележим също, че всеки национален език отразява определен тип мисловност и сам на свой ред формира в на този народ определен характер и тип на мислене, който с течение на времето се разпростира и сред чужденците, ползващи по-продължително време този език.

Езикът в буквален смисъл е душата на народа, отразяваща особеностите на неговото съзнание. Човекът от първите дни след раждането си[9] влиза в досег с този свят, вдъхва чрез езика всичко необходимо за развитието на съзнанието си. Не е случайност наличието на общ корен в думите душа, дишам, въздух, дух, вдъхновение. Даже ако някой индивид – поради определени причини – е лишен от един от каналите за връзка със света (например е глухоням или незрящ по рождение), все пак езикът му създава възможности да прави контакт със социума, но чрез други рецептори и посредством други аспекти на словото и думите.

Говорейки за езика като душа на народа, авторът би желал да сподели един интересен случай, станал му известен от личния разказ на една жена от Украйна – Александра Ходеева. Съпругът й, офицер от армията, през 1980-те години служел в групата съветски войски в Германия. Александра трябвало да роди сина си на немска територия. Няколко седмици след раждането си той заболял тежко и бил хоспитализиран за няколко месеца, като останал отделèн от родителите си.

След кризата, когато състоянието на бебето малко се подобрило, на родителите му било разрешено да го вземат през почивните дни. Поради това, че работела като патронажна медицинска сестра и добре познавала особеностите в развитието на кърмачетата, Александра Ивановна била силно разтревожена от факта, че синът й, който бил вече навършил 6 месеца, не реагира изобщо на говора на родителите си.

Тя се опасявала, че към болестта, от която го лекували тогава, ще се добави и ново изпитание – детето ще се окаже глухонямо. Но какво било удивлението на майката, когато след почивните дни завели сина си обратно в болницата. Щом чул немска реч, той се засмял, оживил и започнал да реагира като съвсем нормално бебе! За няколко месеца синът й започнал да навлиза в егрегора на немския език и немската култура, напускайки своя егрегор. Но по-късно, след като заживял в своето семейство, съответно се върнал и в родния си рускоезичен егрегор.

Нека същевременно си спомним фактите, когато новородено е попадало сред животни – най-често маймуни или вълци. То усвоявало езика на своето „племе” и ставало негов член, придобивало съзнание на нивото на животните, сред които живее. Ако след години случайно такова същество попадне отново сред хора, то не е способно да разбира и усвоява човешката реч и да придобие онова ниво на съзнание, което отличава човека от животните. Остава си все такова, каквото се е създало и оформило в годините на ранното си детство. Явно психиката на човека още от първите години на живота му започва бързо да губи своята пластичност и е свързана с точно определени периоди на изграждане, защото, ако нещо не се изгради навреме, то не може да бъде запълнено впоследствие.

Продължавайки разговора за националния език, да припомним от световната история общоизвестните свидетелства за това, че при опити за унищожаване на езика започва да се изражда и изчезва и съответният народ, носител на този език. Неговите представители постепенно стават част от онзи народ, чийто език вече ползват. Не случайно в старобългарския език думата език е имала две значения: „който и да е национален език”, но същевременно и „нацията или народът, който е негов носител”. Границите на племето (или нацията, народа) съвпадали с границите на говорения от него език.

Интересен факт има в творчеството на един от най-бележитите, според нас, писатели на ХХ век, англичанина Джон Толкин (1892-1973). Филолог по професия, той имал хоби – да създава изкуствени езици и светове. Както е признал в писмата си, работата му над шедьовъра Властелинът на Пръстените била ускорена[10], когато създал езиците на главните герои в трилогията – хобитите, джуджетата, трите вида елфи, Мрачния Владетел и други. Езиците сами започнали да подсказват характерите, традициите и обичаите, историята, културата на „своите” народи и да му помагат да изгражда и проумява сюжета.

Трябва да отбележим, че – както се казва в известното библейско предание – след Вавилонското стълпотворение[11] общочовешкият език бил раздробен на много национални езици. Това като крайна мярка е станало по инициатива на Силите на Провидението, за да бъдат разединени хората в богоборчеството им, за да се отвлече човечеството от бунтарското намерение да „щурмува Небето”. Всеки от новообразуваните народи започнал да се измъква от духовното падение с помощта на „индивидуален гений”, дух-народоводител, всъщност по „свой” път. Това „раздробяване” значително облекчило задачата за духовното изцеление за не едно и две хилядолетия. Обаче сега се наблюдават тенденции за създаването на нов международен език, този път явно свързан с компютрите, призван наново да обедини народите. Дай Боже този процес да не послужи отново за някакъв бунт против Бога и за богоборчество!

Говорейки за националните езици, ни се иска да отбележим, че хората, които усвояват по няколко езика, притежават по-гъвкаво и същевременно по-широко мислене. Тяхното съзнание усвоява по-леко новостите, свързано е със синтеза и почти винаги е по-извисено в културно отношение.

Като своеобразно потвърждение на нашите изследвания и на този последен извод, ще приведем една статия за хора, свободно владеещи повече от един роден език, която прочетохме преди няколко месеца. Ето един пасаж от нея: „...канадците изясниха, че хората, които имат два родни езика, така наречените билингви, съхраняват по-лесно яснотата на ума си в напреднала възраст. И по-рано на науката вече бе известно, че децата, които ползват два езика, имат по-високи творчески заложби в сравнение със своите връстници. Канадските психолози отидоха още по-далеч, като проведоха изследване сред полиглоти, чиято възраст е близка до пенсионната. По време на експеримента, в който участваха 150 души, изследователите измерваха скоростта на реакциите на главния мозък на различните групи. Установи се, че полиглотите на възраст над 60 години имат съобразителност почти равна на съобразителността на повечето младежи, говорещи само един език.”

Както вече се каза, от нивото на съзнанието зависи и лексиката на отделния индивид, и значението на думите, които той употребява. Човек избира думите, прави подбор сред тях, за да намери по-точен изказ на своите мисли, създавайки с това и свой свят, своя микровселена. И колкото по-високо е нивото на съзнанието му, толкова по-отговорно подхожда индивидът към подбора на думите. А една и съща дума в устата на хора с различно ниво на съзнание има различно вътрешно съдържание, различна енергийна сила и оставя различна по дължина причинно-следствена следа в Космоса.

Например Едуар Шюре в книгата си Великите Посветени е написал, че в Древен Египет „жреците, както твърдят древногръцките автори, са владеели три начина да обясняват своята мисъл. Първият начин бил ясен и прост, вторият – символичен и образен, а третият – свещен и йероглифен. Една и съща дума придобивала по тяхна воля или своя обикновен смисъл, или образния смисъл, или трансцендентния си смисъл...”

Хераклит прекрасно е изразил тези разлики, определяйки техния език като говорещ, означаващ и скриващ. Когато говорели за теософските и космогонични науки, египетските жреци винаги прилагали третия начин на писане. При това техните йероглифи имали и трите си смисъла – и съответстващи си, но същевременно и различни. Вторият и третият смисъл не могли да бъдат разбрани без таен ключ – на посветени. Този начин на писане, тайнствен и загадъчен, се основавал на основния принцип на доктрината на херменевтиката, според който един и същи закон управлява света на природата, човешкия свят и божествения свят... Благодарение на този начин на писане Адептът обгръща едновременно и трите свята.”

По думите на човека достатъчно точно може да се прецени нивото на неговото съзнание. Оттук произтича и още един принцип: как и за каквото мислим, такива и ставаме; социалните слоеве, чиито думи използваме, стават наши най-близки, с тях се „родеем”.

Както е казал Иисус Христос, „с каквато мяра мерим, с такава и нас ни мерят”, в такива светове-измерения[12] прониква и нашето съзнание. По друг начин изразено, думите, които казваме, както и целта и мотивът-намерение, с които ги използваме, определят по-нататък в буквален смисъл условията и предпоставките, които сами си създаваме за своята по-нататъшна дейност. Не случайно в Космоса по-голямо значение има не толкова самото действие, самата постъпка, колкото вътрешният мотив, движещата сила.

Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, езотеричните учения[13] абсолютно единогласно утвърждават, че мисълта е несравнимо по-важна от действието. Един човек може необмислено или прибързано да извърши някаква негативна постъпка, но в Космоса да остави по-малко разрушителна кармична следа в сравнение с другиго, който никога не е допуснал подобна постъпка, но денонощно е мислел за нея. Със своите чести или постоянни мисли и разсъждения за такава постъпка той натрупва силни психоенергийни еманации, които засилват подобната мисъл.

Настъпва миг, когато мисълта напуска своя създател и намира няколко души с по-слаба психика от неговата, като всеки поотделно, подтикван от силната мисъл-форма, извършва и реализира престъпната мисъл. Външно чистият за пред другите хора създател на такава мисъл ще понесе далеч по-голямо наказание от всекиго от нейните слабоволеви реализатори, тъй като именно неговата мисъл е породила много по-сериозни и тежки последици, отколкото техните действия.

Интересно е, че думите мотив, фр. mot /дума/ и мотор /това, което придава движение на нещо/ си приличат една на друга и по форма, и по същност.

Подобни са и лексемите мир, бълг. намирам, да намеря, укр. мiра /мяра, мярка/, намiр /намерение/, вимiр /измерение, мир, пространство/ и мiркування /размишление”[14]). От същия корен с рус. дума мера /мяра/ са и лексемите месец (мяра за време)[15], др.инд. дума mati /измерва, сравнява/[16], гр. метис /мъдрост, разум, план/.

Възможно е и по-дълбоко да навлезем в света на етимологията, но може би и без това е очевидна взаимовръзката на съзнанието и Словото, благодарение на което и расте постоянно нивото на човешкото съзнание.

---

[1] Народен речитативен героически лиро-епически жанр, създаван само в Украйна. Думи били изпълнявани от странстващи певци-музиканти – кобзари, бандуристи и лирники – в Централна и Източна Украйна. (Бел. прев.).

[2] На руски понимание. Коренът е същият, който е и в глаголите рус. и ст.слав. иметь-имати /имам-вземам/ и с основа на ять (взять /да взема.../, понять /да разбера/, принять /да приема, да взема/, вынуть /да извадя/ и др.; др.рус. яти – брать /вземам, взимам/, взять /да взема, да хвана, да поема/).

[3] Нещо като „оператор с думите”.

[4] Обикновено нещо материално.

[5] Например Лев Николаевич Толстой е бил способен да прекарва през ума си по няколко десетки думи, докато не избере една-единствена, най-подходящата, за да изрази точно мисълта си.

[6] И то в значително по-голяма степен в сравнение с малкото място, което сега й отреждат немалко съвременни писатели, поети и други, въпреки че работят със словото.

[7] Наименованието Космос означава „ред, хармония, красота”, както за първи път е назовал така Вселената Питагор, „имайки предвид пропорционалността и хармонията на съставящите я части”. Лат. proportio /пропорция, съотношение, съразмерност/ < лат. portio /част, дял/.

[8] Ръка – органът, който е еволюционно най-високо развит и по-тясно, в сравнение с другите органи на тялото, свързан с главния мозък и съзнанието.

[9] А всъщност още от майчината си утроба.

[10] Навярно е по-добре да се каже, че истински е започнала.

[11] Едно от значенията на древноруската дума столп е било кула.

[12] Трябва да кажем, че думите мяра, измерение, месец /луна/ и Мессия са от един индоевропейски корен *me-. Затова не е случайност, че апостол Филип в апокрифа си назовава Иисус Христос измеренный, защото Той „измери” пътя от най-дълбокия грях към истинското спасение и с това ни даде истинската духовна „мяра”.

[13] Теософията, Агни Йога, концепцията на Розенкройцерите и т.н.

[14] Тоест работа с образа-мисъл-думата-мяра.

[15] И същевременно вдъхновител на много поети, своеобразни магове, които работят с думите и образите.

[16] Та възможно ли е мисленето без сравнение!

Хоро - статия от А. Будугай

                                              Андрий Будугай

                   Хоро 
                                             На певеца Илия Луков

Хоро е названието на български народен танц, който навярно може да се счита в известна степен за танцовия символ на този народ. Нямайки възможност засега да се запознаем с етимологията на тази дума, можем обаче да изразим догадката, че тя преди всичко е свързана с др.гр. дума хорея. С нея в Древна Елада първоначално се е наричала съвкупността на поезия, музика и танц – както твърди изтъкнатият изследовател на древногръцката култура Фаддей Зелинский[1] – „триединната зараждаща се клетка-ядро” на по-късно обособилите се изкуства. С времето това название като че ли се е разклонило в своето значение и се е утвърдило и за играта (хореография, хоро, хоровод), и за една разновидност в съчетанието на поезия и музика – колективното (хоровото) пеене.

Иска ни се да поставим ударение на първоначалното значение на думата хорея: вероятно като отглас на древното триединство в нейното значение българите и сега говорят за хорото, че те него не го танцуват, а го играят. Именно първоначалното значение на думата хорея носи идеята за единство, което бихме желали да отделим и подчертаем. Хорото е съборност, братско единение (=събиране < брат > братя), сливане в едно цяло на хора, които дотогава са били различни и доста разединени, хармонизиране на техните взаимоотношения и превръщането им за определен период от време в единен жив организъм, излъчващ във всички посоки вълни на радост и щастие, подобно на начина, по който Слънцето излъчва своите живототворни лъчи. Вероятно не е случайност, че старославянският езически бог на слънцето е бил наричан с името Хорс, толкова подобно на думата хоро. Името Хорс е съкоренно на руската дума хорошо, която е родствена по смисъл на гореспоменатото понятие щастие.

Щастието (на руски счастье) е по същността си хармонично съединяване в едно цяло на отделните части, тяхното съвместно участие в един (=единен) процес, а хармонията, по съдържателното и точно определение на древните гърци, е съгласуването на разногласните части. Самата дума хармония (на руски гармония) напълно би могла да бъде у древните гърци съставна и да се състои от две части: гар-/хар- + монос /един, единен/, т.е. множественост (нека кажем хоро), съединение в едно цяло.

На гар- много прилича и укр. гарно /добре, гореспоменатото рус. хорошо/, което също може да се асоциира с понятието за щастие, радост: ср. укр. веселка /дъга/ (дума, съкоренна с весел), която на украински има още едно име райдуга /дъга на рая/ – дъгата е хармонично съчетание на цветовете от спектъра, което създава усет за радост и щастие. От това семантично гнездо може да бъде и думата с гръцки произход харизма /обаяние/, която на свой ред може да бъде съкоренна с думите очарование и фр. charme /очарование, пленителност, обаяние/ – състоянието на щастие на човека, на неговата енергийна хармонична цялост, излъчваща наоколо вълни на радост. От само себе си се разбира, че такова състояние предизвиква и хорото, при което хората, които го играят, са в състояние на взаимно допълване, за да се получи цялостност (сравн. цел-цял-изцеление). Дори онези, които сами не играят, а само гледат хорото отстрана, чувстват мощната енергия, която се излъчва от играещите.

Прокарвайки червената нишка на идеята за единството, братството, ще изтъкнем, че тя е характерна за много славянски народи. Така например можем да си припомним стария селски обичай, наричан от българите тлака или меджия, а от украинците – толока. Хората се събират, за да подпомогнат заедно и безвъзмездно свой съселянин при извършването на някаква трудоемка работа (обикновено строеж на дом), която той не е в състояние да извърши сам за много кратко време.

Тук ни се иска да направим отклонение и да добавим няколко думи за ефекта, за който за първи път авторът узна от труда Из жизни идей на споменатия в началото на това есе Фаддей Зелинский: „Ясен и безспорен е фактът, че няколко човека заедно могат, при еднаква употреба на време и труд, да извършат по-голям обем физическа работа, отколкото ако всеки работи поотделно”.

За такъв точно ефект се говори и в холизма – едно от направленията на изследователската дейност в съвременните науки. Един от основополагащите холистични принципи е това, че показателят на механичния сбор от частите на някоя система не съвпада с показателя на тази система в цялост. Този показател на сбора може да бъде по-висок или по-нисък. Той е по-висок, когато частите се допълват една друга, взаимно се усилват, а при хората – когато всеки представител на групата се стреми към единната цел, както е например при съгласуваната дружна игра на един отбор във футбола или баскетбола. Показателят на сбора се оказва по-нисък от показателя на цялото при нездрава атмосфера в групата, когато хората отправят негативните си енергии един към друг и взаимно „се тровят”, пробиват аурите си, не давайки никаква възможност всеки да разкрива своите индивидуални способности.

Ако използваме езика на духовността, в първия случай групата се намира в позитивно енергийно поле на някоя от светлите същности и представителите на тази група взаимно се допълват един друг, като много по-бързо се развиват, ако това взаимодействие се запази по-дълго време. Във втория случай е налице проявление на действието на тъмно същество.

Интересно е, че съвсем неотдавна ни се случи да узнаем за още едно проявление на гореспоменатия ефект, но вече в техниката. Станислав Зигуненко в своята научно-популярна книга 20-й век: хроника необъяснимого. Тайны Космоса разказва, че съвременните астрономи сравнително неотдавна са се научили да прилагат успешно за целите на своята работа явлението интерференция – налагането една на друга и взаимното усилване, увеличаване на амплитудата, на вълните с еднаква фаза в колебанията.

Всичко започнало с радиоастрономията, когато възможността за увеличаване на чувствителността на радиотелескопите за сметка на по-нататъшното увеличение на размерите на огледалните им антени била практически изчерпана: стойността на такова съоръжение и на теглото му нарастват в кубична пропорция спрямо линейните им размери и днес е нерентабилно да се увеличават размерите на антените над 1 км. Но пределът, изникнал на пътя за усъвършенстване на астрономическите средства, бил преодолян, когато специалистите решили да използват мощта на няколко радиотелескопа за една и съща цел. Учените от Австралия, Германия, Русия, САЩ и Швеция успели да създадат установка, чиято антена е с диаметър ...равен на диаметъра на земното кълбо! А цялата хитрост тук била в оригиналния научен подход, при който всички телескопи били обърнати към един и същ обект на небосвода. Всички приети сигнали се записвали с отбелязване на точното време, за което бил използван атомен часовник. Регистрираната информация била пренасочвана към изчислителния център, където компютрите я свеждали до създаването на единна обобщена картина. Така радиоинтерферометрията е увеличила неколкократно възможностите за изучаване процесите в Космоса.

Още по-надалеч учените достигнали с поглед в просторите на Вселената, след като тристепенната ракета М-5 на 12 февруари 1997 г. излетя в небето над южнояпонския остров Кюсю. На елипсовидна орбита бил изведен радиотелескоп с огледална антена с диаметър 8,4 м, изработена от кевларови влакна и обезпечаваща невероятна разрешаваща способност: за да се получи на Земята същото изображение с помощта на обикновен радиотелескоп, би било необходимо да се изгради огледало с диаметър 20 000 км. Освен това, въпросното огледало било свързано с десетки други телескопи, пръснати по цялата планета.

А след това английските астрономи от Кембридж – с помощта на интерферометрията – извършиха ново чудо с оптическия телескоп КОАСТ, чието наименование е съставено от първите букви на английските думи, които в превод означават „Кембриджски оптически процепен синтезиращ телескоп”.

По този начин, може да се твърди, че дори в техниката помага принципът, който отдавна е известен в религията под името братство, когато частите-детайли образуват едно цяло.

Връщайки се към хорото – главната тема на това есе, ще добавим, че не е случайна може би и приликата на българските думи хоро и хора. У българите, за означаване на хората в единствено и множествено число по-често се използват различни думи – човек (человек) и хора (люди). Думата хора се употребява само в множествено число и явно като че ли подчертава, че един човек не играе хоро, и показва, че хората трябва да се разбират помежду си и да се придържат към съборността[2] не само при хорото, а винаги, изпитвайки взаимно братски чувства и проявявайки взаимоуважение и взаиморазбирателство, укрепвайки и подсилвайки се взаимно един друг, допълвайки се и излизайки при това на нови йерархични, информационни, енергийни, творчески и други нива.

Украйна, гр. Бердянск, 2001 година

Превод от руски  – Невяна Керемедчиева.

---

[1] Фаддей Зелинский (1859-1944) – поляк по произход, професор в Петербургския и Варшавския университет, член на много чуждестранни академии на науките (бел. прев.).

[2] Лексемата разбирам е съкоренна дума на братя и съборност.

Духовност и пари

Ольга и Андрий Будугаи

Духовност и пари

На Елена Матвиенко

Не си събирайте съкровища на земята, (...) но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.

[Мат. 6:19-21]

В Евангелието от Лука е описана сцената на едно от изкушенията на Иисуса Христа от първосвещениците и книжниците. Като се страхували открито да посегнат на Месията, те „изпратиха съгледвачи”, които задали на Иисуса следния въпрос: „...позволено ли е нам да даваме данък кесарю, или не? А Той, като разбра лукавството им, рече им: що Ме изкушавате? Покажете Ми един динарий: чий образ и надпис има? Те отговориха: на кесаря. Той им рече: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.” [Лук. 20:22-25]

Именно по този начин Господ предлага да решим проблема за духовността и парите – проблем, който е вълнувал човека в продължение на не едно хилядолетие и който се възправя особено остро в днешното време, представляващо преходен период към Ерата на Водолея и наричано в християнската традиция Апокалипсис или Армагедон, а на Изток – Кали-Юга, Черна Епоха. Още Вишну Пурана, която е на няколко хиляди години, дава следната характеристика на нашето време: „Имуществото ще стане единствено мерило. Богатството ще бъде причина за поклонение.” (цит. по [6, с. 76])

В по-широк смисъл проблемът за парите – това е не само въпросът за богатството, колкото проблемът за отношенията, в съзнанието на човека като микрокосмос, между неговия духовен свят и неговия бит, материалната страна на живота. Да намерят златната среда между материалното и духовното са се опитвали редица дейци на философията, религията, науката, изкуството. Нека си спомним такива произведения на художествената литература като романа Престъпление и наказание на Фьодор Достоевски, комедиите Сто хиляди и Стопанин на Иван Карпенко-Карий, комедията Венецианският търговец на Уилям Шекспир, пиесата Скъперникът рицар на Александър Пушкин, повестта Гобсек на Оноре дьо Балзак, драмите Живогълтачът, или Паякът и Олеся на Марк Кропивницки, комедията Скъперникът на Жан-Батист Молиер, поемата Мъртви души и повестта Портрет на Николай Гогол, новелите Огърлицата, Милион, Плетачката на столове, Ръка на Ги дьо Мопасан и др.

Няма да се опитваме да обхванем необятното и не поставяме пред себе си задачата да създадем еликсир срещу бацила на Златния Телец. Всеки човек с Божия помощ създава този еликсир за себе си индивидуално. Бихме искали само да споделим някои мисли на тази тема, възникнали у нас по пътя на търсенето на Истината.

Преди всичко да определим какво именно разбираме под думата духовност. Съществуват много определения, които в различна степен успешно или неуспешно дефинират този термин. В нашето схващане духовността започва с преодоляването, от страна на съзнанието, на чувството за егоцентризъм, за „духовно собственичество”, и влизането на това съзнание в Йерархията на Силите на Светлината като сътворец, „създаден по образ и подобие на Господа Бога”, Върховния Творец. Естеството на Бога – това е всеобемаща и всепроникваща Любов и процес на сътворяване-раждане на все по-ново и по-ново, все по-съвършено и по-съвършено, възлизащо на нови висоти на хармония. Развитието на съзнанието позволява на човека да стане сътворец-помощник на Демиурга: неслучайно името человек означава „чело-съзнание, вървящо през вековете-вечност”[1]. За развитието на съзнанието способства материалният свят, в който то се въплъщава. А материалният свят – това е преди всичко светът на формите, в които са затворени частиците дух (душите, всяка от които притежава свое индивидуално съзнание). Именно отношението на всяка душа към коя да е друга душа, група от души или към всички души, взети заедно, към макрокосмоса, определя както нивото на нейното съзнание, така и това, към лагера на кои сили – светлите, тъмните или сивите – принадлежи тя.

Различията между трите духовни лагера се определят не само от наименованията и „цветовата характеристика”, но и от вътрешното устройство както на самите лагери, така и на отделните им представители. Така, за лагера на Силите на Светлината е характерно чувството на духовно равенство между душите независимо от това, на какво йерархично ниво се намира съзнанието на всяка от тези души. Всички взаимоотношения в този лагер се изграждат върху принципите на целесъобразността и свободната воля на всяка от братските души. Всяко съзнание твори на своето ниво, като доброволно внася своята лепта за общото дело на еволюцията на макрокосмоса-Вселена[2].

Отношенията в лагера на тъмните сили представляват пълна противоположност на отношенията в предишния лагер и са построени върху насилието, желязната дисциплина, безпрекословното изпълнение на заповедите на висшестоящия йерарх и забрана на личната инициатива и творчеството. При това съзнанието на всеки от представителите на този лагер се стреми да погълне-всмуче в себе си всички останали души, да ги притежава, като по този начин стане единственото и най-огромно „аз” в цялата Вселена, като подчини на себе си и Върховния Творец.

Лагерът на сивите – това е по-скоро не лагер, а сборище от души, към които спадат и повече от 9/10 от човешките души. Съзнанието на сивите[3] е близко до това на тъмните по потребителството и желанието за притежаване, но се различава по стремежа да се избяга от каквато и да било отговорност. С други думи, това е сборище от „професионални предатели”, които само чакат удобен момент да заграбят нещо, но същевременно не искат да рискуват нищо.

За принципите на изграждане на трите лагера добре е написал изтъкнатият руски духовидец Даниил Андреев (1906-1959) в своя фундаментален труд Розата на Света в главата Произходът на Злото. Мирови закони. Карма [2, с. 85-91]. Ние ги споменаваме, за да ни бъде после по-лесно да изложим отношението на представителите на тези три лагера към материалния свят и в частност към парите.

Още през VI в. пр.н.е. изтъкнатият древнокитайски философ Лао Дзъ формулира следния духовен принцип: ние владеем само онова, от притежаването на което сме се отказали. В книгата Дао дъ Дзин този мъдрец казва: „Няма по-голям грях от желанието, няма по-голямо проклятие от недоволството, няма по-голямо нещастие от това, да искаш нещо за себе си. Ето защо онзи, който знае, че достатъчното е достатъчно, винаги ще има достатъчно” (стих 46). Римският стоик Епиктет е считал за свободен само онзи човек, който желае единствено онова, което може да получи. През XVII век английският философ Джон Лок наричал „свободен” човека, който умее да управлява своите страсти.

С други думи казано, ние имаме само онова, към което не сме привързани, и което, притежавайки го физически, не се боим да изгубим, а не притежавайки го физически, не изгаряме от страстта да го придобием. Именно този принцип дава според нас ключа към разбирането на проблема за парите. Един от крайъгълните камъни на същността на тъмните е чувството за собственост[4], което и представлява проявление на желанието за притежание – подчиняване на дадена душа, затворена в някоя от формите, на своята лична воля.

Съзнанието, вървящо по пътя на Светлината, не е привързано към нищо, защото се доверява на Божията Воля и знае, че Бог, когато е нужно, ще му даде всичко необходимо за неговото по-нататъшно развитие, а онова, което вече не е нужно – ще предаде на онези съзнания, на които то ще бъде необходимо за настоящото им ниво на развитие. Докато съзнанията на тъмните и сивите се стремят към натрупване на все по-голямо количество форми и поробване на затворените в тях души: разликата е само в това, че тъмните го правят по пътя на откритото разбойничество, а сивите – предимно по метода на кражбата. А парите, които първоначално са възникнали като своеобразен еквивалент на труда, на разхода на физическа и психична енергия за изработване на стоката, опосредствано способстват за постигането на тази цел на притежаване-поробване.

Струва си да отбележим, че парите сами по себе си притежават определена магическа сила, която на първо място е насочена към разпалване на страстта за притежание у сивите и нападение, с използване на малодушието и предателството на тези сиви, срещу лагера на Силите на Светлината. Като пример можем да вземем серията книги Мисли и забогатявай, които не предлагат на човечеството нищо друго, освен занимание със сива магия.

Човекът е поискал да притежава определена сума пари или някаква вещ и започва постоянно да мисли за нея, като насища създадената от него мисъл-форма с еманациите на своята психична енергия.

Отваря се енергиен вихър, чиято сила нараства според това, как човекът го подхранва с все нови и нови психо-енергийни еманации.

На определен етап силата на вихъра става достатъчна, за да засмуче той онова, което неговият създател е пожелал да притежава: духът от бутилката излиза, за да изпълни три желания (= пробив на трите слоя на аурата на създателя на такава мисъл-форма) и да стане притежател на душата на нищо неподозиращия „самоук маг”. При това създаденият от него вихър всмуква, отнема желаното от онези, които го притежават физически, но имат по-малко сили от силите на вихъра.

Самият създател на вихъра като че не е виновен за случилото се: той не се е стремил да отнема нищо от никой конкретен човек и като че ли не е отнемал (както на него му се струва и както изглежда на непосветения човек), а жадуваната от него вещ „сама” е дошла при него. Но такова „очевидно” оправдание не е нищо друго, освен фикция, която съвсем не освобождава крадеца от възмездие: тъмните само временно отсрочват обратния удар. И колкото по-дълго този удар остава ненанесен, толкова по-силен и по-неочакван ще бъде той впоследствие: да си спомним известната на всички поговорка „Когото Бог обича, него повече наказва”, изкривено разбирана от повечето хора. Върху чистата повърхност веднага става видимо всяко петънце и е по-лесно то да бъде отстранено, а върху мръсната – едно петно повече или по-малко не се забелязва и за да бъде очистена тя, са необходими много повече сили и време, отколкото за леко зацапаната повърхност.

След първата победа-придобивка на начинаещия сив маг неговата сила нараства и възниква желанието за притежаване на нещо по-голямо, отколкото е пожелал първия път. Идва втората, после третата „победа” и злият дух влиза в душата му. Способността му да концентрира своята психоенергия-воля и да се съсредоточава върху мисъл-формите нараства. Сивият маг усеща усилване на своята магическа сила и се решава вече на открит грабеж, превръщайки се в черен...

По този начин се извършва поетапно така наречената „продажба на душата”. При това мракът използва сивия маг като своеобразна врата за внедряване в сферата на хората, прави от него Юда-предател – та нали тъмните не могат да се внедрят непосредствено в човешката сфера и им трябва някакъв посредник, който да „отвори нощем вратите на врага”, като се продаде за 30 сребърника. Наистина паричната сума или нейното вещево съответствие няма задължително да съответстват на назованата сума, станала вече нарицателна, а ще се равнява на величината, която по определен начин е съизмерима с потенциала и нивото на съзнание на предателя и за която той самият е съгласен да се „продаде” (при това, нека отбележим, винаги оставайки измамен).

Когато говорим за парите, трябва да отбележим, че те, бидейки рожба на размяната на една стока за друга (бартер) – създадени за облекчаване и ускоряване на размяната, – след време са станали едно от най-важните средства за подмяна: първоначално относително равностойната размяна се превръща в измама-подмяна.

Ще поясним как става това. Парите са възникнали на определен етап от размяната-търговия като своеобразна парична стока: първите пари са били изработвани от благородни метали (злато и сребро), които сами по себе си били стока. Според свидетелството на Херодот и други древни автори изработването на първите монети[5] започнало в малоазийската страна Лидия през VII в. пр. н.е., като материал за тях служел електронът – сплав от сребро и злато. След няколко десетилетия започнало монетосеченето в гръцкия град Егина. От Лидия и Егина монетите бързо се разпространили из цяла Гърция, в нейните колонии, в Иран, а след това у римляните и сред славянските племена [5, с. 110]. Монетите от благородни метали били точен изразител на природата на парите: монетата притежавала едновременно и парична, и стокова стойност.

След време парите започнали да се изработват от по-евтини метали и да изгубват своята стоковост, но запазили своята знаковост. По-късно се появили банкнотите, които също запазили своята знаковост, но стоковостта им вече била сведена почти до нула. Печатайки банкноти, държавната банка се задължавала да потвърди стойността на паричната единица в държавата със златно покритие – количеството злато, налично в тази страна и падащо се на всяка банкнота. Но много сложно е да се контролира количеството злато в страната и това позволява на банките да печатат банкноти, неподкрепени реално с нивото на златно покритие, което е официално обявено от държавната банка.

Да си спомним по този повод интересния и поучителен факт, когато президентът на Франция Шарл дьо Гол през 1960-те години събрал всички налични в страната щатски долари и помолил Съединените Американски щати да ги обменят срещу злато. След това САЩ дълго време се „сърдят” на Франция, тъй като реалният курс на долара бил много по-нисък от обявения.

Или ето още един факт, който може да бъде намерен в пресата и се отнася за същите тези САЩ: за печатането на една 100-доларова банкнота те изразходват 3 цента, а изнасят стока за 100 долара, и ако всички страни по света едновременно биха поискали да разменят притежаваните от тези страни долари срещу някакви ценности, то САЩ веднага биха прекратили съществуването си. Несъответствието между реалния и обявения курс позволява да се правят подмени: чрез „празните”, непокрити със златен запас пари, да изсмукват имащи реална стойност стоки и суровини от по-слабите икономически страни към по-силните (а често – и по-наглите, агресивни, „безсъвестни”) страни.

След време подобни подмени довеждат до това, че в целия свят се възцаряват валутите на икономически най-развитите страни. В крайна сметка на власт ще дойде валутата на една-единствена страна, която изобщо няма да съответства на своето златно покритие, но ще контролира златото и всички останали валути. Тя самата пък на свой ред ще бъде заменена от еквивалент на еквивалента: парите, бидейки еквивалент на труда-стока, ще бъдат заменени от електронни пари – във висша степен условни и нематериални пари. С помощта на такава метаморфоза същите онези „компютърно напреднали” хакери ще могат бързо и, тъй да се каже, доста чувствително (наистина, до време), да се обогатяват, без да излизат от къщи.

Мимоходом си струва да отбележим, че според учението на Агни Йога, която ни е дадена за този преходен период, кражбата на пари или вещи е нещо лошо на първо място не поради това, че някой бива лишен от нещо, а защото кражбата засилва чувството за собственост както у открадналия, така и у този, от когото са откраднали. Именно чувството за собственост е имал предвид Христос, когато е казал, че „мъчно ще влязат в царството Божие ония, които имат богатство! Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” [Лук. 18:24-25]. При това ще отбележим, че същата тази Агни Йога съветва да се дава милостиня не с пари, а с вещи, хранителни продукти или да се помогне на човека с физически труд – за да се способства по-малко на развиването на собственическото чувство.

Когато говорим за бедните, следва да подчертаем, че не всеки богат човек представлява собственик: да си спомним поне примерите на Буда или на ученика на Серафим Саровски, помещика Николай Мотовилов. Собственик – това е само оня, който е обсебен от страстта за притежание. Може да не притежаваш нищо и все пак да бъдеш собственик, а може да имаш милиони и да не си собственик и дори да попаднеш в Царството Небесно. В това отношение е показателен примерът на Буда и двама негови ученици. Единият живеел в голямо богатство, а другият нямал нищо, освен дрехите на гърба си. При това Буда всеки ден укорявал бедняка за чувството му за собственост. Най-накрая обиждащият се всеки път ученик-бедняк не издържал и го попитал: защо Учителят постоянно се кара за чувството на собственост само на него, който си няма нищо, а нищо не казва на богатия ученик. На този въпрос Буда отговорил, че този богат ученик не е привързан към своето богатство, а запиталият, макар и физически да не притежава нищо, постоянно гори вътрешно от страст за притежание на богатство и с цялото си същество е привързан към него.

И така, важна е не толкова паричната сума сама по себе си, колкото отношението към нея. Да си припомним случая, когато болните са жертвали в храма много скъпи вещи, за да покажат силната си вяра и любов към Бога, а Иисус Христос е казал, че повече от всички е пожертвала за Бога вдовицата, положила на жертвеника само една лепта – най-малката монета: защото богатите жертвали от излишъка си, а вдовицата нямала нищо друго, освен тази монета.

Понятията за богатство и бедност са в определена степен относителни и критерият за това, носят ли парите вреда конкретно на някакъв човек, или не, ще бъде, по всяка вероятност, единствено неговото вътрешно състояние (мисъл и чувства) по отношение на тези пари. Важно е човек да мисли за делото, което извършва, а парите да възприема само като едно от средствата за своето въплъщаване. За пияницата и няколко лева са много, та веднага, щом се появят, той моментално ги пропива. А някой действа на нивото на държавата и при него няколко милиона долара не предизвикват никакво обсебване и той мисли за това, как най-добре да ги използва. Въпреки че, като отчитаме магическата сила на парите сами по себе си (не случайно на същите тези долари на САЩ има множество различни масонски знаци), следва да кажем, че всяка парична сума притежава и своя определена магическа сила. Но въздействието на тази сила върху хората е относително и зависи от нивото на съзнание, духовната насоченост и идеите, на които отделният човек служи. Неслучайно Иисус Христос е казал, че „всекиму, който има, ще се даде, а от оногова, който няма, ще се отнеме и онова, що има” [Лук. 19:26].

Мнозина, бидейки бедни, се страхуват да бъдат нищи. Да си спомним, че в Русия някога църквата благославяла някои духовно силни хора за „нищенството” като един от пътищата на духовна практика. Взелият върху себе си този кръст подвижник се осланял напълно и единствено на волята Божия и на своя труд, достигайки състоянието, представляващо идеала на религиозното чувство. Именно затова Иисус Христос в своята проповед на планината подчертавал: „Блажени нищите духом, защото тяхно е царството небесно” [Мат. 5:3]. Блажени са онези, които, както нищите чакат милостиня, просят от Бога Мъдрост и Любов. Да си спомним за великия мъдрец и светец от древността цар Соломон, който поискал от Бога не богатства, както другите царе, а само мъдрост. Като дал на Соломон мъдрост според неговата молба, Господ му придал и всичко останало.

Големият праведник, осланящ се на своя ум и на своите сили, стои по-далеч от Бога, отколкото последният грешник, в дълбините на чиято душа са живи способността да обича и упованието на Божията Воля. Такъв грешник по-лесно ще се покае за греховете си и като блуден син ще се завърне при Небесния Отец, отколкото праведникът, който със силата на волята е способен да застави себе си да постъпва според Божите заповеди, но при това е изгубил способността да прощава на другите техните грехове.

Въздействието на парите върху някои хора може да доведе до една от формите на обсебване, които на пръв поглед са съвсем различни, но представляват двете страни на един и същи медал – или към натрупване, или към разточителност. Неслучайно духовидецът от средните векове Данте Алигиери в своето мистично пътешествие из иноматериалните светове видял скъперниците и разточителите на едно място (в четвъртия кръг на ада), където:

Тъй също, както в морския усой,

между Харибда страшната и Сцила,

вълните една в друга, кат` реват,

се блъскат със неукротима сила,

тъй тласкат тежести по мрачний път

и едни в други блъскат се душите,

а кат` се дърпат, чуй им се гласът:

Защо ги стискаш тъй в ноктите?

Защо пилееш глупаво? – Безспир,

тъй от един до други край разбити,

въртят се грешниците в мрачний шир

все с тия същи думи на устата,

а после всеки връща се надир

и изново захваща пак борбата. [1, с. 37]

За скъперниците говори и Лао Дзъ: „Онзи, който е привързан към нещата, ще страда много. Онзи, който пести, ще претърпи тежка загуба. Доволният човек никога не се разочарова. Онзи, който знае къде да спре, не си навлича беди. Той винаги ще бъде в безопасност” (стих 44).

За онези, които познават мярата, той казва също: „от пестеливостта идва щедростта” (стих 67). За правилното отношение към духовните ценности говори и един такъв наш (украински – бел. прев.) омоним като добро, който в материален смисъл означава имущество, а в духовен – притежаване на високи духовни качества. Тоест добър човек не е онзи, който може да бъде наречен духовен скъперник или разточител, а този, който намира правилната мяра във взаимоотношенията, някаква среда между излишната принципност и безпринципността.

Следва да отбележим, че всяка душа на определен етап от своята еволюция преминава през изпитание с безпаричие, а на друг етап – изпитание с излишък от пари. И често второто изпитание се оказва много по-трудно от първото. А в наше време, което е преходно към епохата на Водолея, когато се осъществява ускоряване на еволюцията и силна поляризация на обществото (разделяне на библейските „кози” и „овци”), на практика всички хора са принудени да преминат през едно от двете изпитания. При това процесите на глобализация способстват за все по-голямото задълбочаване на тази поляризация. За човешките взаимоотношения в общество, в което се абсолютизира потреблението, е характерно неимоверното увеличаване на стоковите потоци, при което единици могат да се обогатят за кратко време, а огромното мнозинство хора се оказват под границата на бедността.

Макар че, трябва да признаем, подобни по своята същност проблеми са характерни не само за нашето време. Обръщайки се към същия този Лао Дзъ, в неговия споменат по-горе неголям по обем трактат Дао дъ Дзин намираме достатъчно много места, отнасящи се до въпроса за духовността и парите. „Когато дворът блести от великолепие, нивите са пълни с плевели, житниците са пусти. Някои се обличат в лъскави дрехи, носят остри мечове, затъват в ядене и пиене. Те притежават повече, отколкото могат да използват. Те са разбойнически барони. Със сигурност това не е пътя на Дао” (стих 53). „Защото управниците изяждат парите от данъците. Затова гладуват хората” (стих 75). „Съвършено-мъдрият е справедлив и не отнема нищо от другия. Той е безкористен и не вреди на другите” (стих 58). „Ето защо мъдрецът носи груби дрехи, а безценния камък държи в сърцето си” (стих 70).

От древни времена се е смятало, че с духовна практика обикновеният мирянин може да се занимава при средно ниво на доходи: бедният човек е твърде обременен от грижи за материалната страна на живота си, а богатият се намира в илюзията, че всичко може да се купи с пари, в това число и духовността. Докато днес утежнените условия на физическо съществуване са призвани да ускорят периода за духовното съзряване на човечеството. При това парите и стандартът на живот образуват своеобразни касти, отсеци на обществото. Като не може да се каже, че да си богат е по-добре или по-лесно. Та нали богатият се намира в постоянно напрежение, създавано от парите и грижата за тяхното запазване и умножаване, а също тъй е подвластен на онези правила и огромни ограничения, които му диктува приетият в неговия кръг-каста живот.

Така че щастието не е в парите и в тяхното количество, а в запазването от човека на способността да твори и в свързаната с нея свобода на волята, а също така в умението да намираме правилната мяра във всичко, да „отдаваме дължимото” на кесаря и на Бога, да знаем кому каква част да отделим. Неслучайно самата дума щастие има в себе си същата „част” и подразбира хармонично съчетаване на частите в духовно цяло, причастност на всяко съзнание към делото на еволюцията и към замисъла на Върховния Творец.

Украйна, гр. Бердянск, 28.05.2000, неделя –

гр. Переяслав-Хмелницки, 09.03.2009, понеделник.

Литература:

1. Алигиери Д. Божественная Комедия. – М.: Интерпракс, 1992. – 624 с. (В нашия превод стиховете на Данте Алигиери са цитирани според превода на Константин Величков – бел. прев.)

2. Андреев Д.Л. Роза Мира /Сост. и подгот. текста А.А. Андреевой. – М.: Иной Мир, 1992. – 576 с.

3. Библия (цитатите от Библията са дадени според синодалния превод – бел. прев.).

4. Лао-Цзы. Дао дэ цзин / Древнекитайская философия. Т. 1. – М.: Мысль, 1972, – с. 114-138.

5. Лямець С.Л. Грошовий обіг в Україні за Античної доби / Журнал „Фінанси України”. № 12, 1998, с. 110-113.

6. Сидоров В.М. Мост над потоком / Журнал „Москва”, № 4, 1988, с. 7-78.

Превод от руски – Бойко Златев

За първи път на български това есе е публикувано в електронното списание „Палитра”, бр. 1 (38), 2010 година: http://www.palitrabg.net/38ab.htm.

---

[1] Ср. нем. Mann и англ. man /човек/, съкоренни на санскр. manas /разум/ и лат. manus /ръка/ – органа, еволюционно най-високо развит и по-тясно от останалите свързан с главния мозък и съзнанието.

[2] Самото име Вселена подчертава нейната „общежитийна”, братска същност (ср. фр. bras /ръка/), рус. брать, братя, собраться; Вселена = населена, калка от гр. ойкумена, където ойкео е „обитавам, населявам, живея”.

[3] Или, според определението на Иисуса Христа, на „топлите”.

[4] Лексемата собственост има общ произход с лексемите особа, обособеност, способ, свой, свобода, способности.

[5] Лексемата монета /паричен знак, отлят от метал/ произхожда от лат. дума moneta, която първоначално е означавала „монетен двор”, устроен от древните римляни при храма на богиня Юнона. Според преданието Юнона е обещала на римляните по време на войната с Пир да не изпитат недостиг от пари, ако водят справедливо тази война. Когато обещанието на богинята било изпълнено, римляните я нарекли Монета, което означава „съветница”, „предупреждаваща”.