Популярни публикации

четвъртък, 28 юли 2011 г.

Бойко и Дияна Златеви, 2011 г.

Ново слово за Словото
/рецензия за книгата 
на Андрий Будугай и Ольга Будугай

"Към сиянието на Истината
през глъбините на Словото"
(лингво-езотерични изследвания)
сборник статии/



В едно от своите есета великият руски художник, мислител, археолог и пътешественик Николай Рьорих пише: „В своите най-добри открития науката се оказва изкуство. Подобен поразителен научен синтез завинаги ще се запечата в човешкия мозък като нещо безспорно убедително. Така науката ще престане да бъде сбор от условно подбрани факти и тържествено ще се отправи към овладяване на новото мислене, водейки след себе си човечеството.”[1]
Двадесети век стана свидетел на небивали дотогава открития във всички науки, особено в естествените. Същевременно обаче процесът на натрупване на научно знание сякаш „забуксува” – броят на научните открития нараства много по-бавно от сумарния обем на научните публикации. Чуват се дори гласове, че възможностите за откриване на нови знания се изчерпват, че приближава „Краят на науката” – така е озаглавена книгата на известния американски научен журналист Джон Хорган.
Едва ли ще сгрешим, ако кажем, че една от причините за кризата на съвременната наука се състои в това, че гласът на Николай Рьорих за съжаление не беше чут – неговият пример не беше последван от научната общност – и той, заедно с малцина други, като основоположника на геохимията Владимир Вернадски, основоположника на хелиобиологията Александър Чижевски и автора на пасионарната теория за етногенеза Лев Гумильов, остана по-скоро щастливо изключение в своя цялостен подход към явленията в природата и човешкото общество.
В края на ХХ и началото на ХХІ век обаче се появиха кълнове на нови открития, основани на синтеза, в различни области на знанието, много от които тясно свързани със свещеното слово и със сакралния, провиденциален смисъл на еволюцията на човечеството. Ще приведем някои примери.
Руският историк проф. Андрей Зелински формулира основните принципи на архитектониката на „религиозните митологеми” в смисловото пространство на традиционните култури и на основата на тези принципи разработи модели на сакралното време за съществуващите днес култури – християнската, будистката, юдейската, ислямската, китайската, зороастрийската, както и за някои от изчезналите традиционни култури.
Словашкият софиолог Емил Палеш въз основа на прецизен статистически анализ на структурата на културното израстване на човечеството обоснова въздействието на висши духовни същества – Архангелите – върху световния исторически процес и възкреси в лоното на съвременната наука древните истини, скрити под булото на ангелологията, астрологията и алхимията.
Големият български художник Цветан Цеков-Карандаш, вдъхновен от прозренията на своя велик учител проф. Николай Райнов, отдаде над шестдесет години от своя живот на разкриването на пропорцията на златното сечение и перспективата в картините на Леонардо да Винчи. Единствено трагичната кончина му попречи да пристъпи към вече подготвеното от него теургично тайнство – пресъздаването на Леонардовата „Тайна Вечеря” в нейния първоначален вид върху нова стена. Според замисъла на Карандаш тази нова стена трябваше да се намира в града, носещ името на Премъдростта Господня – в българската столица София.
Неколцина работещи независимо един от друг изследователи от Русия и България, между които най-ярко сияе звездата на без време напусналата този свят Ирина Сидоренко (1958-2007), убедително доказаха, че значимите исторически събития са разположени във времето според божествената пропорция на златното сечение – закономерност, която дава един от ключовете към разкриването на провиденциалния смисъл на историята.
„Новият Колумб” – бележитият руски математик Анатолий Фоменко, известен с идеите си за ревизиране на общоприетата историческа хронология, всъщност направи откритие, неосъзнато от самия него – съставените от учения и сътрудниците му хронологични таблици и диаграми всъщност убедително сочат самоподобната структура на световната история, нейното морфологично единство, обхващащо всички епохи и географски региони без изключение.
Датският ориенталист Кристиян Линдтнер откри изненадващи гематрични (основани на числовите стойности на буквите в азбуката) съответствия между християнските евангелия и будистките сутри, повествуващи за живота на Гаутама Буда. Тези съответствия представляват неоспоримо свидетелство за съществуването на глъбинна връзка между двете религии, чиято глобална значимост тепърва предстои да бъде осъзнавана.
Полският космолог и католически свещеник Михаил Хелер, лауреат на наградата „Темпълтън” за 2008 г., в своите трудове положи основите на един нов синтез на подходите на науката и религията в един хармоничен, цялостен мироглед.
Този списък, разбира се, е твърде непълен. Но е вън от всякакво съмнение, че в него трябва да бъдат включени имената на авторите на настоящата книга – филолозите от Украйна Андрий и Ольга Будугай – осъществяващите познание в Словото, чрез Словото и от Словото.
Именно принадлежността на семейство Будугай към тази нова наука, синтезираща различни пътища на познание, стана причина да поканим Андрий Будугай като първи чуждестранен лектор за участие в организираната през 2010 година в София и Пловдив от сдружение „Нова палитра” съвместно с община Пловдив и редица културни организации VI пролетна лектория „Единство на времената”. Всъщност „чуждестранен” е формално и следователно неточно определение – и Андрий Будугай, който е с български произход, и съпругата му Ольга принадлежат и към българската култура, от която черпят вдъхновение за своето творчество и с която ги свързват множество нишки на духовно съзвучие, взаимно разбиране и плодоносни приятелства.
Онези, които са имали удоволствието да се докоснат до статиите на Андрий и Ольга Будугай, вече познават универсалността, с която Словото се разкрива от двамата автори – за тях то е и скъпоценна руда, в която се съдържат съкровените свойства на всички химични елементи, и чудотворно биле, с помощта на което умелият лечител е способен да изцери всяка телесна и духовна болест, и магично заклинание, при боравенето с което се изисква особена отговорност, и незаменимо сечиво, с което се извайват и възвестяват образите на грядущите събития.
Спектърът на обхванатите от двамата автори проблеми и яснотата на мисълта, с която те са разгледани, сродява техния сборник с един друг забележителен труд на същата тематика, превърнал се вече в част от българската философска класика и все още очакващ превод на други езици – „Словото” на гениалния български художник Илия Бешков.
В настоящата книга, както и в други трудове на Андрий и Ольга Будугай, се разкрива един удивително широк духовен кръгозор. Наред с имената на изтъкнати филолози като Владимир Проп, Александър Потебня, Eмил Бенвенист, Измаил Срезневски, Николай Шански, Юрий Комар, Павел Черних, Марк Маковски и др. в произведенията на двамата Будугаи можем да срещнем цитирани основателката на Теософското общество Елена Блаватска, Николай и Елена Рьорих, религиозния философ Павел Флоренски, писателя-духовидец Даниил Андреев, втория Пазител на Храма на човечеството Уилям Дауър, езотериците и теософите Ани Безант, Нина Рудникова, Георг Мьобес, Едуар Шюре, Елизабет Хайх и много, много други... Не липсват и препратки към съчинения на велики философи – както древни, така и съвременни, към свещените книги на различни религии и към класически произведения от литературите на различни народи.
Широката ерудиция на авторите и богатството на разглежданите от тях теми обаче в никакъв случай не ги довежда до еклектизъм. На протежение на цялата книга Андрий и Ольга Будугаи са последователни в изразяването на един органичен, цялостен мироглед, който е въплътен в техния общ труд от първоначалния замисъл и до най-малките детайли. Специално внимание заслужава композиционният план на книгата, съставена от три глави – „Етика”, „Филология” и „Природа”. В избора на тяхната поредност е представено едно схващане, характерно за множество философски школи на Изтока – че безопасното проникване в тайните на Словото и природата е възможно единствено след усвояването на основните етични принципи.
Предложените на вниманието на читателя статии заемат достойно място в пространството на академичната филология, като същевременно носят белезите на задълбочено проникване в пластовете на езотеричното знание. Уместно е да си зададем въпроса: езотерици ли са самите Андрий и Ольга Будугаи?
Популярната в днешно време свободна интернет енциклопедия „Уикипедия” дефинира езотеризма като „религиозна или окултна норма, забраняваща разкриването на дадено тайно познание за изворите на вярата или някакво учение пред непосветени”. Ако приемем тази дефиниция, не бихме могли да открием в творчеството на семейство Будугай езотеричното, тъй като те открито споделят и публикуват резултатите от своите изследвания.
Проумяването на глъбинния смисъл на тези резултати обаче изисква не само интелектуално усилие, но и напрежение на духа. Бидейки не само учени, но и творци, Андрий и Олга Будугаи са създали научен труд, за който с пълна сила важи казаното от Гео Милев за произведенията на изкуството в публикуваното през 1922 г. езотерично есе „Тайната”: „Изкуството води човечеството към постигане на абсолютния дух – на философския камък – на Бога. Всяко художествено постижение е разгатване на част от Мировата Тайна, на част от Мировата Хармония»[2]. И всяко достижение на зараждащата се нова одухотворена наука също, ще добавим ние. В този смисъл много по-вярно характеризира същността на лингвоезотеричните изследвания на двамата Будугаи една друга черта на езотеризма, също спомената в Уикипедия – „Езотеризмът като вътрешно познание се приема само от хора, поставили в основата на ценностната си система духовното развитие”. Такива хора са авторите на тази книга, и за също такива читатели е написана тя.

Бойко и Дияна Златеви[3].

Канада, гр. Едмонтън, 10.01.2011, пн.


[1] Рерих Н.К. Листы дневника. Т. 2. М.: МЦР, 2000. С. 138.
[2] Гео Милев. Тайната // Анхира, бр. 7, ноември 1922 г.
[3] Бойко и Дияна Златеви от 2003 г. правят електронното списание „Палитра” (http://www.palitrabg.net), а от 2005 г., заедно с няколко съмишленици от сдружение „Нова палитра” (http://novapalitra.hit.bg), организират в България пролетната лектория „Единство на времената” (http://www.palitra.bg.net).

вторник, 26 юли 2011 г.

Патриарх Евтимий

Андрий Будугай


На Патриарх Евтимий

(акростих)

Посвети сам ти живота си на Бога,
Алконост бе сякаш – духом тъй се извиси!
Твоите следовници сега са много –
Реформаторството твое цял народ спаси...

Исихазмът български ти даде сила,
А Атон те осени за верните слова:
Ревностно опази книгите-закрила,
Храбро носи кръста на църковния глава.

Единение в духовност и наука –
Вярата и Истината бяха твоя твърд.
Търновград на новото бе център тука.
Извезаните словеса твои са без смърт.

Могъществото турско ти с мисъл порази,
Идеала на Христа за бъдното спаси
И Юга славянски към Бога извиси.


Превод от руски – Невяна Керемедчиева,
София, септември 2004 г.



Патріарху Евтімію

Проходить час і чітко розумію:
Аршинами[1] не зміряти святе!
Твій дух через віки несе надію,
Рятунком кожному із нас стає.

Ісіхія[2] дала тобі глибини,
Афон-гора[3] очистила тебе.
Реформу[4] ти прозрів тоді з вершини[5],
Хрест взявши та не скинувши ніде[6].

У Лемносі[7] ж, в імперському затворі[8]
Егейське море подолав твій дух[9]:
Вільнішим вільних став під час неволі
Та наточив духовний плуг[10].

І силу ту ти передав народу,
Мур[11] віри збудував на сотні літ[12],
І в Тирново ти дав від рабства “воду” –
Юних слов’ян урятував твій щит!

Болгарія, м. Софія, 27.02.02, ср., 15.20.



Патриарху Евтимию

Посвятил ты всю жизнь делу Бога,
Алконостом[13] воспел святый Рай,
Тех, кто слаб, удержал от порока,
Реформаторством спас целый край!

Исихия тебя восхитила[14],
А Афон дал в молчаньи слова[15]:
Расчищая сознанья[16] от ила”[17],
Храбро нёс ты свой крест как Глава[18].

Ученик Теодосия верный,
Единил ты науку и дух[19],
Возводил Святой Троицы стены[20]:
Тырновград стал новаторству друг[21].


И плетеньем словес”[22] соткал силу,
Мусульман превозмогшую сталь[23]:
Идеалы Христа с нею жили,
Юг славянский ведя в Божью даль!

Болгария, г. София, 05.03.02, вт., 14.40.



Андрий Будугай

Сёстры Софии

Невяне Керемедчиевой

Создаёте вы эру цветенья;
Ёмкий мир ваш рождает лучи,
Собирая людей восхожденья,
Трансформируя в День мрак Ночи.

Разверзаются хляби прозрений,
Ароматом Творца дарят нас,
Меры новые вводит ваш гений,
Сострадая грешащим весь час.

Озаряйте и впредь павших светом,
Факелами им будьте в Пути.
И, творя под Господним Заветом,
Идеалам давайте взойти!

Болгария, г. София,
14.01.2002, пн., 00.16.




[1] Аршин – руска мярка за дължина, равна на 71 см.
[2] Ісіхія – от гръц. ησυχία /безмълвие, покой/ – форма на съзерцателно монашество от ІІІ-ІV век, която през младостта си е възприел Евтимий.
[3] Гора Афон – в полуострова Света-гора, на връх Атон: там от 1365 г. Евтимий прекарва няколко години в съзерцателно безмълвие.
[4] По време на исихията си Евтимий вече е бил подготвен за реформата.
[5] Асоциация на думи: вершина – като връх Атон в Света-гора, подобно на духовното извисяване на Патриарх Евтимий.
[6] Кръст на подвижник, на реформатор, на духовен водач.
[7] Остров Лемнос в Егейско море, където за кратко време е бил заточен Патриарх Евтимий поради конфликт с византийския император Иоан V Палеолог. Патриарх Евтимий бил исихаст и непримирим противник на унията със Западната църква, на която императорът давал подкрепата си.
[8] Укр. затвор /заточение/.
[9] Духът на Патриарх Евтимий не бил пречупен, а станал по-голям от Егейско море, сред което той е бил заточен.
[10] Плуг на духа.
[11] Укр. „мур” /зид, ограда/.
[12] Патриарх Евтимий бил предвидил катастрофалността на удара от турците и откликнал подсъзнателно, но вярно, по единствения възможен начин – като подготвил невещественото, духовното наследство, което не зависи от завзетите територии, което може да се пренесе в други земи и сред другите славянски народи, което може да подхранва народната памет в продължение на дългите робски векове.
[13] Една от трите вида райски птици: наред с Хамаюн и Сирин.
[14] Игра на думи: „восхитить” има две значения: 1) да възхитя, очаровам; 2) да се извися до небето.
[15] Смисълът е: исихията е дарила възможността да намери правилните думи.
[16] Дава правилната посока за развитието на съзнанието на българите.
[17] Рус. „ил” /тùня/ – като символ-сравнение за духовно изкривяване, отклонение.
[18] Глава – Патриарх, духовен водач.
[19] Патриарх Евтимий е правел връзка между наука и дух-религия.
[20] Игра на думи: и като стени на манастира „Света Троица”, и като духовна ограда, зид на Небесната Света Троица.
[21] Търново през това време е възприемало всичко ново, прогресивно, новаторско.
[22] Стил в литературата, разработен от Патриарх Евтимий.
[23] Духовната сила, която не е била пречупена, сломена, разрушена от османското иго.

четвъртък, 7 юли 2011 г.

ГОТИНИ ПИЧОВЕ



ГОТИНИ ПИЧОВЕ

Тук, в този разказ, не става дума за това, че един кърджалийски поп в коленопреклонен възторг се обърна към експремиера Сергей Станишев – “Господин, Министър-председател, Вие сте истински пич!”, което вероятно ще рече нещо, като интересен, стабилен, изявен мъж. Мен  пък една колежка ме нарече веднъж, че съм “пич отвсякъде” и уточни – той е, т. е. “аз”, “пич, та дрънка!” Като приех, че щом министър-председателят е пич, то и аз не бива да се обиждам – трябва значи да взема това за комплимент. В по-прежни години думата беше обидна, знаехме, че пич означава незаконородено дете – копеле и сега в недоумение отворих речника за чужди думи на академик Стефан Младенов – и там тълкуванието е пич – незаконородено дете или израстък на растение близо до основното стъбло, нередовно стъбло и най-накрай пич значи уличен, развален човек (от турско – арабски произход). За Сергей определението на попа се прие положително, въпреки стряскащите значения в споменатия речник и това как тълкувахме по-рано думата. То и в софийския жаргон момчетата отдавна се наричат едни други “копеле” (незаконородено дете) в смисъл на подобен, близък, симпатичен приятел. Известно утешение е това, че значението на същата дума в румънски език е момче – най-редовно и книжовно – момче! То, румънският език не е баш за пример, създаден е от лексиката на околните езици и най-вече на българската, на принципа “чул-недочул”, “разбрал-недоразбрал”. Ама времената се менят бе, пичове! Което е било обидно вчера, днес е похвала, признание за превъзходство. Е, щом съм “пич, та дрънкам”, ще издрънкам тук това което, видях и чух в един горещ, юлски ден: “Кои са готини пичове? Къде ги виждам?” За Станишев изобщо работата с готин пич не се връзва – той нищо друго не направи освен да си кара мотора по разни сборища на рокери и пропаднали алармаджии. Това не е достатъчно за един готин, истински пич и то министър-председател! Иначе той си е един женчо – изнежен, невзрачен, никакъв, синче на баща – партиен ръководител от ЦК, син на Партията, та дори и тая – как се казваше, бе? А-а, Елена Йончева или някоя друга беше, го е изритала – точно защото не е никакъв пич!
Вървя си аз с тези рошави мисли в кратуната проста, отде дошли не знам и гледам току пред пазара стои един човек в летния пек, облечен в сиво сако, хубава, изгладена риза под сакото, дълъг, чист панталон и добре наложена шапка – каскет, приличен такъв, ама не нагласен, а като че се е родил така облечен. Отгоре на всичкия си приятен вид, в лявата ръка той държеше цигулка и лък, така малко износени – личи им, че често влизат в работа – готова е ей сега цигулката, всеки момент да легне на рамото на мъжа и да запее. Човекът малко приведен, и така не много млад, стои на входа на пазара и като че се чуди какво да направи, ама не стърчи като излишен, а изглежда свойствен на всички и на всичката обстановка, ама пак различен, особен и интересен. Абе, да му се ненагледаш! Ето, това е пич, викам си аз – истински готин пич! Печели днес конкурса за пичове! И какво ли свири, какво ли? Като го гледам, май се сещам. Циганска, народна, друга! Как не мога да го чуя? Така обичам такава музика!
Погледах го, погледах, пък подминах – какво да правя? Помотах се по пазара – обичам пазара, да видя продавачите – познавам доста от тях, стоката, цените. Не, че трябва нещо да  купя, аз си имам в двора градина – домати, краставици, чушки, чубрица – има и за комшиите. Ами гледам днес за готини хора, готини пичове. Този малко докарва на готин, онзи не – ошмулен, друг съвсем шушумига – също като Станишев! Готин пич – само оня с цигулката! Абе, артист – познава се отдалеч! Кога ли ще го видя пак?
Мотах се, мотах се по пазара и айде на Главната! Гледам хорицата – утрепала ги градушката! Тук-таме изскочи някое хубаво гадже, ама нещо му липсва?! Или с цигара в ръка, или се докарала като уроспия, или се изсмива просташки, или кряка нещо в слушалката. Простотия, братче, личи отдалеч! И нищо свястно! Гледам един надува кларнета, малко момиченце до него блъска едно дайре и подскача – просят, дежурни са на Главната! Жалка картинка – оня не свири нищо като за пред хората, детето живо да го оплачеш – старае се, дрънка горе-долу в такта и това е! Да го съжалиш – измъчено детенце! Подминах и вървя нататък – като заглъхна виенето на кларнета, дочувам класика! А! Ама, прилична класика! Сарасате – “Цигански напеви”! Опъват две момчета лъковете, залягат над цигулките – ех, най-после да чуя нещо свястно! Седнали са на един цокъл, опасал една властна липа, разперила зелени криле над улицата. Аз приседнах на подобен камък около друга липа-хубавица и се заслушах. Хубаво свиреха момчетата, сработено и много грамотно, технично и вдъхновено! Ето, готини пичове най-после, викам аз гласно! Не щеш ли, до мен седи една баба с внуче и на висок глас разрешават гатанки от една детска книжка. Не може да се слуша! Питам аз малкото – не обичаш ли музиката? Знаеш ли какво свирят? “Унгарски танци” от Брамс” – вика бабата. “Не – е – е, друго е”, па и казах: “Хайде да послушаме!” Малкият се дръпна и мина от другата страна – скри се зад бабата и ме гледа враждебно. “Той не живее в България и затова се смущава”– оправдава го тя. “Какво, да не живее в джунглата с маймуните? Не може ли да говори?” То, бая пичлеме, гледа ме още по-сърдито. Отказах се от диалога с глухите, запуших си дясното ухо и се опитах да слушам напевите.
Добре, че се обърнах! До цигуларите стои прав готиният пич от пазара, отпуснал цигулката до себе си и слуша. Почтително и внимателно! Слушам и аз – ех, че среща! Тия двамата подхванаха соната от Хендел – още по-добре! Кеф, братче! Колко хубаво звучи под липите, тази соната. Нещо за водата ли беше, как се казваше? Важното, че го свирят и го слушаме заедно с пича на деня. Ама тия двамата май, че взимат първенството! Минават нагоре-надолу хора – хорица ти казвам, никой не се спира, никой не се възхищава. Нали не е чалга! Смачкани хорица, курвета, мутри, простаци, мангали, с една дума – кауни! Ей, май, че ме хвана много яд!
Отново ги забравям – докато съм се ядосвал на празните хора, момчетата свършили и си почиват! Оня, циганският джент, нещо се потрива, нещо около тях пристъпя, пък изглежда пита, проговаря с колегите. Те малко бегло, така, както се отпускат, викат небрежно: “Да. Ами може.” Елеганта тръкна два-три пъти за настройка, па като подхвана една влашка, слушам – бре! Върти ги, засуква, тегли лъка – свири на две струни, една такава песен, по-скоро влашко хоро, хвана ме за гърлото! Носи се музиката, препуска през клоните, околовръст поспрелите ококорени хорица, върти се като бясна самодива! Ту виртуозно бързо и препускащо, ту продължително напевно – да те скъса! А-а-а, тоя си го бива, бива си го и още как! Онези момчета – цигуларите, се повдървиха малко, слушат замръзнали в жегата и зяпат. Оня, свърши с влашкото, па подхвана едно българско хоро, тракийско – здраво, много здраво! Ама го свири от сърце и душа! Викам си: “То от нашата музика по-хубава има ли на света? Ей така, както я слушам от тази златна цигулка, протрита и износена с продърпан лък!” И ме изпълва едно хубаво чувство, един трепет – не ти е работа, иде ми да рипна и да затропам!
Тези момчета – класиците, разбраха с кого си имат работа, какво значи свирене от все сърце, от майстор и циганин! Останаха така, настрани от маестрото – като наказани ученици! Готин пич, наистина! Заслужи си го, званието! Ама и аз извадих късмет! Голям късмет!

                    Людмил Попов