Патриарх Евтимий

Андрий Будугай

На Патриарх Евтимий

(акростих)

Посвети сам ти живота си на Бога,

Алконост бе сякаш – духом тъй се извиси!

Твоите следовници сега са много –

Реформаторството твое цял народ спаси...

Исихазмът български ти даде сила,

А Атон те осени за верните слова:

Ревностно опази книгите-закрила,

Храбро носи кръста на църковния глава.

Единение в духовност и наука –

Вярата и Истината бяха твоя твърд.

Търновград на новото бе център тука.

Извезаните словеса твои са без смърт.

Могъществото турско ти с мисъл порази,

Идеала на Христа за бъдното спаси

И Юга славянски към Бога извиси.

Превод от руски – Невяна Керемедчиева,

София, септември 2004 г.

Патріарху Евтімію

Проходить час і чітко розумію:

Аршинами[1] не зміряти святе!

Твій дух через віки несе надію,

Рятунком кожному із нас стає.

Ісіхія[2] дала тобі глибини,

Афон-гора[3] очистила тебе.

Реформу[4] ти прозрів тоді з вершини[5],

Хрест взявши та не скинувши ніде[6].

У Лемносі[7] ж, в імперському затворі[8]

Егейське море подолав твій дух[9]:

Вільнішим вільних став під час неволі

Та наточив духовний плуг[10].

І силу ту ти передав народу,

Мур[11] віри збудував на сотні літ[12],

І в Тирново ти дав від рабства “воду” –

Юних слов’ян урятував твій щит!

Болгарія, м. Софія, 27.02.02, ср., 15.20.

Патриарху Евтимию

Посвятил ты всю жизнь делу Бога,

Алконостом[13] воспел святый Рай,

Тех, кто слаб, удержал от порока,

Реформаторством спас целый край!

Исихия тебя восхитила[14],

А Афон дал в молчаньи слова[15]:

Расчищая сознанья[16] от „ила”[17],

Храбро нёс ты свой крест как Глава[18].

Ученик Теодосия верный,

Единил ты науку и дух[19],

Возводил Святой Троицы стены[20]:

Тырновград стал новаторству друг[21].

И плетеньем словес”[22] соткал силу,

Мусульман превозмогшую сталь[23]:

Идеалы Христа с нею жили,

Юг славянский ведя в Божью даль!

Болгария, г. София, 05.03.02, вт., 14.40.

Андрий Будугай

Сёстры Софии

Невяне Керемедчиевой

Создаёте вы эру цветенья;

Ёмкий мир ваш рождает лучи,

Собирая людей восхожденья,

Трансформируя в День мрак Ночи.

Разверзаются хляби прозрений,

Ароматом Творца дарят нас,

Меры новые вводит ваш гений,

Сострадая грешащим весь час.

Озаряйте и впредь павших светом,

Факелами им будьте в Пути.

И, творя под Господним Заветом,

Идеалам давайте взойти!

Болгария, г. София,

14.01.2002, пн., 00.16.

---

[1] Аршин – руска мярка за дължина, равна на 71 см.

[2] Ісіхія – от гръц. ησυχία /безмълвие, покой/ – форма на съзерцателно монашество от ІІІ-ІV век, която през младостта си е възприел Евтимий.

[3] Гора Афон – в полуострова Света-гора, на връх Атон: там от 1365 г. Евтимий прекарва няколко години в съзерцателно безмълвие.

[4] По време на исихията си Евтимий вече е бил подготвен за реформата.

[5] Асоциация на думи: вершина – като връх Атон в Света-гора, подобно на духовното извисяване на Патриарх Евтимий.

[6] Кръст на подвижник, на реформатор, на духовен водач.

[7] Остров Лемнос в Егейско море, където за кратко време е бил заточен Патриарх Евтимий поради конфликт с византийския император Иоан V Палеолог. Патриарх Евтимий бил исихаст и непримирим противник на унията със Западната църква, на която императорът давал подкрепата си.

[8] Укр. „затвор” /заточение/.

[9] Духът на Патриарх Евтимий не бил пречупен, а станал по-голям от Егейско море, сред което той е бил заточен.

[10] Плуг на духа.

[11] Укр. „мур” /зид, ограда/.

[12] Патриарх Евтимий бил предвидил катастрофалността на удара от турците и откликнал подсъзнателно, но вярно, по единствения възможен начин – като подготвил невещественото, духовното наследство, което не зависи от завзетите територии, което може да се пренесе в други земи и сред другите славянски народи, което може да подхранва народната памет в продължение на дългите робски векове.

[13] Една от трите вида райски птици: наред с Хамаюн и Сирин.

[14] Игра на думи: „восхитить” има две значения: 1) да възхитя, очаровам; 2) да се извися до небето.

[15] Смисълът е: исихията е дарила възможността да намери правилните думи.

[16] Дава правилната посока за развитието на съзнанието на българите.

[17] Рус. „ил” /тùня/ – като символ-сравнение за духовно изкривяване, отклонение.

[18] Глава – Патриарх, духовен водач.

[19] Патриарх Евтимий е правел връзка между наука и дух-религия.

[20] Игра на думи: и като стени на манастира „Света Троица”, и като духовна ограда, зид на Небесната Света Троица.

[21] Търново през това време е възприемало всичко ново, прогресивно, новаторско.

[22] Стил в литературата, разработен от Патриарх Евтимий.

[23] Духовната сила, която не е била пречупена, сломена, разрушена от османското иго.

ГОТИНИ ПИЧОВЕ

ГОТИНИ ПИЧОВЕ

Тук, в този разказ, не става дума за това, че един кърджалийски поп в коленопреклонен възторг се обърна към експремиера Сергей Станишев – “Господин, Министър-председател, Вие сте истински пич!”, което вероятно ще рече нещо, като интересен, стабилен, изявен мъж. Мен  пък една колежка ме нарече веднъж, че съм “пич отвсякъде” и уточни – той е, т. е. “аз”, “пич, та дрънка!” Като приех, че щом министър-председателят е пич, то и аз не бива да се обиждам – трябва значи да взема това за комплимент. В по-прежни години думата беше обидна, знаехме, че пич означава незаконородено дете – копеле и сега в недоумение отворих речника за чужди думи на академик Стефан Младенов – и там тълкуванието е пич – незаконородено дете или израстък на растение близо до основното стъбло, нередовно стъбло и най-накрай пич значи уличен, развален човек (от турско – арабски произход). За Сергей определението на попа се прие положително, въпреки стряскащите значения в споменатия речник и това как тълкувахме по-рано думата. То и в софийския жаргон момчетата отдавна се наричат едни други “копеле” (незаконородено дете) в смисъл на подобен, близък, симпатичен приятел. Известно утешение е това, че значението на същата дума в румънски език е момче – най-редовно и книжовно – момче! То, румънският език не е баш за пример, създаден е от лексиката на околните езици и най-вече на българската, на принципа “чул-недочул”, “разбрал-недоразбрал”. Ама времената се менят бе, пичове! Което е било обидно вчера, днес е похвала, признание за превъзходство. Е, щом съм “пич, та дрънкам”, ще издрънкам тук това което, видях и чух в един горещ, юлски ден: “Кои са готини пичове? Къде ги виждам?” За Станишев изобщо работата с готин пич не се връзва – той нищо друго не направи освен да си кара мотора по разни сборища на рокери и пропаднали алармаджии. Това не е достатъчно за един готин, истински пич и то министър-председател! Иначе той си е един женчо – изнежен, невзрачен, никакъв, синче на баща – партиен ръководител от ЦК, син на Партията, та дори и тая – как се казваше, бе? А-а, Елена Йончева или някоя друга беше, го е изритала – точно защото не е никакъв пич!

Вървя си аз с тези рошави мисли в кратуната проста, отде дошли не знам и гледам току пред пазара стои един човек в летния пек, облечен в сиво сако, хубава, изгладена риза под сакото, дълъг, чист панталон и добре наложена шапка – каскет, приличен такъв, ама не нагласен, а като че се е родил така облечен. Отгоре на всичкия си приятен вид, в лявата ръка той държеше цигулка и лък, така малко износени – личи им, че често влизат в работа – готова е ей сега цигулката, всеки момент да легне на рамото на мъжа и да запее. Човекът малко приведен, и така не много млад, стои на входа на пазара и като че се чуди какво да направи, ама не стърчи като излишен, а изглежда свойствен на всички и на всичката обстановка, ама пак различен, особен и интересен. Абе, да му се ненагледаш! Ето, това е пич, викам си аз – истински готин пич! Печели днес конкурса за пичове! И какво ли свири, какво ли? Като го гледам, май се сещам. Циганска, народна, друга! Как не мога да го чуя? Така обичам такава музика!

Погледах го, погледах, пък подминах – какво да правя? Помотах се по пазара – обичам пазара, да видя продавачите – познавам доста от тях, стоката, цените. Не, че трябва нещо да  купя, аз си имам в двора градина – домати, краставици, чушки, чубрица – има и за комшиите. Ами гледам днес за готини хора, готини пичове. Този малко докарва на готин, онзи не – ошмулен, друг съвсем шушумига – също като Станишев! Готин пич – само оня с цигулката! Абе, артист – познава се отдалеч! Кога ли ще го видя пак?

Мотах се, мотах се по пазара и айде на Главната! Гледам хорицата – утрепала ги градушката! Тук-таме изскочи някое хубаво гадже, ама нещо му липсва?! Или с цигара в ръка, или се докарала като уроспия, или се изсмива просташки, или кряка нещо в слушалката. Простотия, братче, личи отдалеч! И нищо свястно! Гледам един надува кларнета, малко момиченце до него блъска едно дайре и подскача – просят, дежурни са на Главната! Жалка картинка – оня не свири нищо като за пред хората, детето живо да го оплачеш – старае се, дрънка горе-долу в такта и това е! Да го съжалиш – измъчено детенце! Подминах и вървя нататък – като заглъхна виенето на кларнета, дочувам класика! А! Ама, прилична класика! Сарасате – “Цигански напеви”! Опъват две момчета лъковете, залягат над цигулките – ех, най-после да чуя нещо свястно! Седнали са на един цокъл, опасал една властна липа, разперила зелени криле над улицата. Аз приседнах на подобен камък около друга липа-хубавица и се заслушах. Хубаво свиреха момчетата, сработено и много грамотно, технично и вдъхновено! Ето, готини пичове най-после, викам аз гласно! Не щеш ли, до мен седи една баба с внуче и на висок глас разрешават гатанки от една детска книжка. Не може да се слуша! Питам аз малкото – не обичаш ли музиката? Знаеш ли какво свирят? “Унгарски танци” от Брамс” – вика бабата. “Не – е – е, друго е”, па и казах: “Хайде да послушаме!” Малкият се дръпна и мина от другата страна – скри се зад бабата и ме гледа враждебно. “Той не живее в България и затова се смущава”– оправдава го тя. “Какво, да не живее в джунглата с маймуните? Не може ли да говори?” То, бая пичлеме, гледа ме още по-сърдито. Отказах се от диалога с глухите, запуших си дясното ухо и се опитах да слушам напевите.

Добре, че се обърнах! До цигуларите стои прав готиният пич от пазара, отпуснал цигулката до себе си и слуша. Почтително и внимателно! Слушам и аз – ех, че среща! Тия двамата подхванаха соната от Хендел – още по-добре! Кеф, братче! Колко хубаво звучи под липите, тази соната. Нещо за водата ли беше, как се казваше? Важното, че го свирят и го слушаме заедно с пича на деня. Ама тия двамата май, че взимат първенството! Минават нагоре-надолу хора – хорица ти казвам, никой не се спира, никой не се възхищава. Нали не е чалга! Смачкани хорица, курвета, мутри, простаци, мангали, с една дума – кауни! Ей, май, че ме хвана много яд!

Отново ги забравям – докато съм се ядосвал на празните хора, момчетата свършили и си почиват! Оня, циганският джент, нещо се потрива, нещо около тях пристъпя, пък изглежда пита, проговаря с колегите. Те малко бегло, така, както се отпускат, викат небрежно: “Да. Ами може.” Елеганта тръкна два-три пъти за настройка, па като подхвана една влашка, слушам – бре! Върти ги, засуква, тегли лъка – свири на две струни, една такава песен, по-скоро влашко хоро, хвана ме за гърлото! Носи се музиката, препуска през клоните, околовръст поспрелите ококорени хорица, върти се като бясна самодива! Ту виртуозно бързо и препускащо, ту продължително напевно – да те скъса! А-а-а, тоя си го бива, бива си го и още как! Онези момчета – цигуларите, се повдървиха малко, слушат замръзнали в жегата и зяпат. Оня, свърши с влашкото, па подхвана едно българско хоро, тракийско – здраво, много здраво! Ама го свири от сърце и душа! Викам си: “То от нашата музика по-хубава има ли на света? Ей така, както я слушам от тази златна цигулка, протрита и износена с продърпан лък!” И ме изпълва едно хубаво чувство, един трепет – не ти е работа, иде ми да рипна и да затропам!

Тези момчета – класиците, разбраха с кого си имат работа, какво значи свирене от все сърце, от майстор и циганин! Останаха така, настрани от маестрото – като наказани ученици! Готин пич, наистина! Заслужи си го, званието! Ама и аз извадих късмет! Голям късмет!

                    Людмил Попов

Добромир Тонев

Из мартиролога на безсмъртните

Ръка в небето сочи ми Кентавъра.

Така не хвърлих чула си на вятъра.

Сред неопитомените младежи

учител да е питомен не може.

Повика го брезочелата.

Покори  с духа кобилата,

прозря предели необозрими,

разчупи поетиката с рими.

Добромир Тонев беше и  на двете,

повелител на поезията и конете.

 

Сама сред библейските телци

остави ме да им отстоя.

После пред  модерни стрелци

душата щъркелова пазя.

***

Щом добротата е архивна,

готов ли бе за вечността

през март на двайсет и четвърти?

Щом сигурна ни е смъртта,

душата не познава смърти.

Нека няма вечно мъртви!

От поселите  у нас поети –

разпали се небесен храм

и за прозрелите засвети!

***

Един с белег от подкова

пренесъл е икона с ръка,

а писал с другата си преди мен.

Той даде ми добра заръка:

            тъй, както   е дошъл редът,

с „Арго”  да отплавам с теб:

-„ Не пиши в солени дневници

на краткославни корабокрушенци!

Бъди от премълчаните,  бъди...”

  Стихове от Мария Чулова

28 февруари 2011 г.
Публикувани също в конкурса на вестник "Ретро" на 24 юни 2011 г.

Добромир Тонев, поет

Графичен портрет, който е репродукция на картина,
изобразяваща Добромир Тонев.
Художничката е Блага Стоенчева от Пловдив.

Коне от социалната мрежа Нетлог

Речник на българския език

мартироло̀г — съществително име, мъжки род (тип 15a)

Значение

мн. мартироло̀зи, (два) мартироло̀га, м. Списък на мъченици или сборник с техни жития.

Пояснение:

 Иван Вазов употребява думата като "мартиролог". От английски език е mortyr.

Забравеното книжно богатство на Археологически музей Пловдив и усвояването му чрез съвременните информационни технологии

Иван Добровски

Александър Башмаков

Илия Йовчев

Борис Дякович

Димитър Цончев

Загадка на броя:
Кой е изобразеният книжовник?

Забравеното книжно богатство на Археологически музей Пловдив

 и усвояването му чрез съвременните информационни технологии
 Петя Николаева Толева

През 1882 г. в Пловдив се създава Областна библиотека и Музей, която съществува в този вид до 1945 г., след което се обособяват от нея две институции - Археологически музей и Народна библиотека „Иван Вазов”. След разделянето им част от библиотечния фонд от специализирана литература в областта на археологията, архитектурата, историята, нумизматика и епиграфиката остава в Музея.

Години наред, поради липса на библиотечен специалист и адекватна управленска политика, това книжно богатство се ползва ограничено и постепенно се забравя.

 През 2010 г., 65 години след разделянето на институциите, Музеят създава библиотека с читалня и книгохранилище в обновената си сграда и й дава името „Борис Дякович”.

Днес, с помощта на съвременните информационни технологии и нужния кадрови ресурс, библиотеката към Археологически музей в Пловдив възкръсна като феникс от пепелта, подпомагайки активно научно-изследователската дейност в региона.

Настоящият доклад цели да покаже трудния път до днешното усвояване на музейния библиотечен фонд, чието разкриване допълни културното наследство на Пловдив и региона.

Създаване на Областна библиотека и музей в Пловдив

            В далечната 1879 г., когато България получава така дълго желаната Свобода, назрява идеята за създаване на Областна библиотека и музей в сърцето на южната й част - Пловдив. Организатор на това културно-просветно дело е тогавашният директор на Народното просвещение - Йоаким Груев. Преди 132 г., това става изключително ценно за онзи период от историята ни като „самостойна единица на Балканския полуостров”[1].

            Събирането на книжния имот започва още преди библиотеката да получи устав и правилник за регулиране. За целта се осигурява отделно книгохранилище в сградата на Дирекцията на народното просвещение[2].  

            Първоначално се доставят руски, чешки и сърбо-хърватски книги с цел българите да се запознаят с литературата и историята на славянските народи. В последствие, по препоръка на Петко Каравелов, постъпва за съхранение и една значителна колекция от 420[3] тома, английска и френска литература[4].    През 1880 г. в бюджета за библиотеката са определени 6 хил. златни гроша и 50 хил. за закупуването на старини, а първият уредник на книгохранилището и музея – Иван Добровски – съставя Правилник за тяхната дейност.

            На 1-ви май 1882 г. генерал-губернаторът Александър Богориди постановява със специален закон „Публично-админстративен правилник за устройството и управлението на Областната библиотека и музей”. За пръв библиотекар е назначен руският публицист Александър Башмаков. По модел на петербургските библиотеки и музеи събраните старини се разделят в три отдела: археологически, нумизматичен и ръкописен, като последният по-късно става основополагащ на днешната Народна библиотека „Иван Вазов”.

            Вторият библиотекар е американският възпитаник Илия Йовчев в периода от 1883 до 1887 г. Той полага усилия за комплектуването на фонда, изработва нов правилник и печатен регистър. По време на неговото управление, библиотеката и музеят се помещават в сградата на сарач Еминаа Хаджи Неджибов върху северните склонове на Сахаттепе, около днешната Евангелска църква[5]. След Съединението на Княжество България и Източна Румелия, през 1886 г., Областната библиотека и музей се преместват в сградата, построена за Областно събрание на пл. Съединение и се преименуват в Народна библиотека и музей.

            През 1901 г., след период на честа смяна на управителите и установяването на известни нередности, музеят е затворен, а музейните сбирки са пренесени на съхранение в София. Възстановяването на Музея става след десет години, благодарение на усилията и професионалното ръководство на директора Борис Дякович, който постъпва за такъв през 1901 г. до началото на 1932 г. Музеят действително се създава през неговото управление. Той слага началото на самостоятелна издателска дейност с „Годишник на Народната библиотека и музей в Пловдив” (1904 г.), на специализирана библиотека на музея и международния книгообмен. През 1920 г. Дякович изработва нов Правилник на библиотеката и музея, утвърден от Министерството на просвещението, с който археологично-нумизматичният кабинет при Народната библиотека в Пловдив се преименува на Археологически музей. Паметниците на музея се разпределят в три отдела: археологически, нумизматичен и художествен. Към художествения отдел се обособява сбирка от произведения на български художници, щампи, гравюри и фотографии.

Благодарение на положените от Б. Дякович грижи за събиране и запазване на откритите старини в Южна България и тяхното проучване, за описване на ценни ръкописи и стари книги, за развитието на широк международен книгообмен, Музеят става известен на научния свят.

След разрушителното земетресение от 14 април 1928 г. в Южна България, Пловдив се оказва център на катастрофата. От всички държавни учреждения, най-много пострадва Народната библиотека и Музей[6]. В тази връзка по настояване на ръководството и по нареждане на финансовия министъра, В. Моллов, музейните сбирки са преместени в държавната сграда на бирничеството на площад „Съединение”, където се помещават и до днес. Сградата е ремонтирана и преустроена по проект на арх. Христо Пеев. Музеят е преименуван на Народен музей и е открит за посетители през 1930 г.

Народен археологически музей Пловдив като самостоятелен институт. Съдбата на библиотечния му фонд

След 1944 г. се извършва реорганизация на културните учреждения в Пловдив. Част от сбирките на Археологическия музей от исторически паметници и художествени произведения полагат основите на фондовете на Държавната художествена галерия и други пловдивски музеи.

На 1-ви март 1945 г. Народният археологически музей е отделен окончателно от Народната библиотека и започва да функционира самостоятелно с отделно ръководство, администрация, научен и технически персонал. Това събитие отразява появата на Първия том от „Годишник на Народния археологически музей - Пловдив” за 1948 г. Обнародвани са резултатите от научните изследвания, предприети от работещите в музея и негови сътрудници. Те се разпределят в отделите: праистория, античност, средновековие и нумизматика. Първият годишник излиза въпреки всички технически трудности, благодарение на директора на Музея по това време – Димитър Цончев Минчев[7](управлявал от 1947 до 1954 г.). Дим. Цончев е автор на над 230 статии в областта на археологията, епиграфиката и нумизматиката. Член на Немския археологически институт в Берлин и Австрийския археологически институт във Виена, сътрудник на музеите в Рим и Москва и на археологическите институти в Париж и Прага. След откриването на Панагюрското златно съкровище през 1949 г., той го вписва във фонда на Народния археологически музей – Пловдив и от тогава то е неговата визитка.

Димитър Цончев дарява трудовете си, както и други чужди и български издания на Музея, които са описани в отделна Инвентарна книга. Тези библиотечни документи са част от специалната книжна сбирка на музея, като днес се търсят и ползват с голям интерес.

Първата самостоятелна Инвентарна книга на Библиотеката към музея е въведена от 12 юни 1945 г. До края на 1947 г. библиотечният фонд според отчета на Димитър Цончев[8], включва 1073 съчинения, разпределени в 1440 тома на различни езици[9]. Едни от научните поредици, обособяващи началния фонд, са „Revue archéologique” (от 1910 г.), „The annual of the British school of Athens” (от 1921-23 г. до днес), „Советская археология”, „Краткие сообщения”, „Jahrbuch des deutschen archäologischen Instituts” (от 1912 г. до днес) и др.

След разделянето на Библиотеката и Музея възниква спор относно сбирката от ценни издания, сформирана още от Б. Дякович. Стойността им се състои в това, че по-голямата част от тях са единствени екземпляри, с особена ценност на съдържанието или в неповторимост на изданието. Част от тях влизат във фонд „Редки и ценни издания”, обособен през 1956 г. в Пловдивската народна библиотека.

Според Мари Постаджян тези издания са обозначени със знак „МБ – музейна сбирка, в смисъл библиотека с голяма стойност, а не книги, предназначени за музея”[10]. Това твърдение мога да опровергая чрез Доклад[11] на Димитър Цончев до Министъра на информацията и на изкуствата. В него директорът на Музея посочва, че през годините, когато библиотеката и музеят са представлявали една институция, музеят е имал самостоятелна библиотека с отделен азбучен каталог, като на всяка книга се поставял знака „М/узейна/ Б/иблиотека/”. Пак там цитирам: „Тази специална музейна библиотека се състои повече от ръководства по археология, нумизматика и изкуство на чужди езици и всички книги по археология, излезли у нас”.

От Доклада на Д. Цончев става ясно още, че след разделянето на двете учреждения, някои библиотечни чиновници се противопоставят Музеят да получи цялата си специална библиотека, която е необходима за персонала му. Цончев моли Министъра за съдействие, тези не „повече от 100 тома, при нейната сегашна наличност от 200 000 тома” да се върнат на Археологическия музей с мотива, че книгите от специалната музейна библиотека рядко се търсят от посетителите на Пловдивската библиотека.

В необработения архив на НБ „Иван Вазов” Пловдив, се пази и едно Мнение[12] на тогавашния й директор – Маньо Стоянов, поискано относно предаването на библиотечни книги на Археологическия музей - Пловдив. Според него Музеят е получил необходимите му издания и искането на други такива, обозначени със знак „МБ”, може да е основателно единствено ако става въпрос за ръководства или специални съчинения по археология, които са пропуснати да се предадат и не могат да се открият на пазара.

Години по-късно Мари Постаджян публикува „Извлечение на списъка от книгите, обсебени от Археологическия музей в Пловдив”[13] с обща бройка 122. Дали това са същите оспорвани издания от 1947 г., може само да се предполага, тъй като в архивите не открих доказателства и документация за това.

С цялостната си дейност Археологическият музей се утвърждава като научен институт в национален и международен мащаб. През 1962 г. се възобновява международният книгообмен и с това библиотечният му фонд се обогатява с едни от най-ценните издания като: „Sbornik” на музея в Прага (Чехия), „Byzantinoslavica”, „Mitteilungen des Deutschen Archäologischen Instituts, Römische Abteilung” („Bullettino dell instituto archeologico germanico, Sezione romana”) и др. Съвместно с Института по тракология и Археологическия институт с музей към Българската академия на науките, от 1974 до 1994 г. в Пловдив се провеждат „Филипополските седмици на тракийската история и култура” – международен симпозиум с печатен орган списание „Пулпудева”.

Библиотечният фонд се увеличава с годините, но за съжаление се трупа в един от кабинетите на музея, без да се води статистика за неговото движение. Липсата на библиотечна система за нареждане, каталогизация и библиотечен специалист, ограничава ползването му. Голяма част от ценните книги изчезват поради небрежно отношение и безхаберие. През 80-те години на ХХ-ти век за кратко се назначава библиотекар – Недка Лалева. Открих нейна докладна записка[14] до директора на музея, с която изказва притесненията си относно опазването и използването на библиотечния фонд, който по нейните думи е „в пълна безредица, натрупан на купчини по стелажите и по пода” и „...не може да се отговори на търсенията на специалистите...”. Опитите й да създаде нужния библиотечен ред не се осъществяват поради ненавременната й смърт, а книжното богатство на Археологическия музей остава да чака своите по-добри времена.        

Усвояването на музейния книжен фонд чрез съвременните информационни технологии

Поради пропадане на сградата, пропукване на вътрешните стени, амортизиране на експозиционните витрини, през 1995 г. се налага затварянето на музея за посетители.

Книгите са опаковани в кашони и изпратени за съхранение в Държавен архив – Пловдив поради проектиране и изграждане на нова музейна сграда, в която е интегрирана и старата постройка.

През 2010 г., по думите на проф. Маргарита Ваклинова, „най-после пеперудата излезе от какавидата си”[15]. Регионален археологически музей Пловдив отвори вратите на най-модерната сграда в България и с това сложи ново начало на своята история.

За библиотеката е предвидено просторно помещение, отделна светла читалня, съвременно книгохранилище, съобразено с библиотечните изисквания за съхранение на книжните материали и с директен асансьор до библиотеката.

Доц. Костадин Кисьов, директор на музея, назначава библиотекар в мое лице. Постъпвайки на работа в края на 2009 г., заварих струпаните кашони с книги в модерното книгохранилище, други книги бяха разпръснати по шкафове и рафтове в библиотеката. Липсата на библиотечна документация[16] ( освен Инвентарна книга), на сигнатури, картотеки и каталози, усложни още повече нареждането на фонда. Поради тази причина проведох консултации с методисти от Народната библиотека в Пловдив и координации с библиотеката на НАИМ в София. В резултат на това и опитът ми от предишна библиотечна дейност, съобразявайки се с профила на библиотеката към музея, създадох система за форматно нареждане на основния фонд в книгохранилище и нареждане на подръчния фонд в библиотеката според Таблицата за десетична класификация – УДК. Изготвих Статут и Правилник за обслужване на читателите, одобрени от директора на музея.

Едно от съвременните решения, което взех, е автоматизация на библиотечните процеси с помощта на новите информационни технологии. Музеят закупи от фирма СофтЛиб, София Модул "Електронен каталог КНИГИ" - библиографско описание на книги на български език, на руски език, и на друга кирилица, както и на латиница. Възможностите се изразяват във връзка на библиографските описания с външни файлове (пълен текст, сканирани документи, образ, звук) и Интернет адреси; търсене по всички въведени термини, чрез речник или чрез свободно формулиране на изрази; сортиране и отпечатване на документите в пълен или съкратен ISBD формат. Изходи във формат ISO-2709 позволяват обмен на данни в електронен вид с други системи. Така например електронната база данни на Библиотеката включва и база данни „Български книги 1878-1991” – готови записи на книги само на български език[17]. По този начин се спестява време при библиографското описание на книгите в електронен вид, като единствено се прибавят инвентарен номер и сигнатура.

За оптимизиране текущата работа изработих с програмата Microsoft Office Excel  електронен вариант на Книга за движение на библиотечния фонд, електронна статистика за брой посещения, справки, заети библиотечни документи и електронна читателска регистрация.

Резултатите от въвеждането на новите информационни технологии се изразяват в:

- усвояването на уникални редки и ценни издания като: Du Mulinet, R. P. Claude. Le Cabinet de la bibliotheque Sainte Genevieve, 1692; Dictionnaire des Antiquites grecques et romaines, vol. 1-10, 1881; Wilpert, Joseph. Die Malereien der Katakomben Roms, 1903 и др.

- бърз и лесен достъп до книжното богатство на Археологическия музей, който е единственият в региона с автоматизирана библиотечна система.

- активно подпомагане на научно-изследователската дейност.

- създаване на линк за библиотеката в Интернет страницата на музея, който се актуализира непрекъснато с полезна информация.

- откриване на библиотечен щат след 65 години от историята на музея като самостоятелна институционална единица, а библиотеката приема името „Борис Дякович”.

В рамките само на една година библиотеката на Археологическия музей усвои темповете, с които да отговори на съвременните информационни изисквания. Успешна стъпка в тази посока е и участието й в международната конференция „Европеана” през април 2010 г. в Пловдив, организирана от евродепутата Емил Стоянов. С подписването на меморандум заедно с експерти от водещи библиотеки, архиви и университети, Археологическият музей чрез библиотеката си изрази своята готовност за създаване на национален съвет по дигитализация, който да координира работата по проекта. Активното включване в подобни инициативи за онлайн достъп и опазване на културното ни наследство, успя да наложи библиотека „Борис Дякович” като водеща сред специалните библиотеки в Пловдив.

Повече от век Регионалният археологически музей – Пловдив се грижи за откриването, проучването и съхраняването на богатото културно-историческо наследство на Пловдив и Пловдивския регион. Негово дело са разкриването на такива уникални археологически паметници, като праисторическите селища Яса тепе, Мулдава и Долнослав, гробниците край Калояново от V-VІ в. пр. Хр., Античния театър, Стадиона, Одеона, Форума, Базиликата, античната къща „Ейрене” и акведуктите на Филипопол. А днес, с усвояването на богатия му книжен фонд чрез съвременните информационни технологии, той наложи една модерна музейна визия за Пловдив и региона.

Литература

Годишник на Народната библиотека и музей в Пловдив (1928-1929).- София: Държавна печ., 1929.- 264 с.

Годишник на Народния археологически музей Пловдив: Кн. 1.- София: Държавна печ.,  1948.- 213 с.

Годишник на Пловдивската народна библиотека и Музей 1931-1934.- София: Държавна печ., 1935.- 168 с.

Дякович, Борис. Исторически преглед на Народната библиотека и Музей в Пловдив до Съединението.- Пловдив, 1906.- 42 с.

Известия на Археологическия институт: Т. ХVІІ.- София: БАН, 1950.- 480 с.

Колева, Радка и Емил Стоицов. Народната библиотека в Пловдив: Архивни хроники 1879-1945.- Пловдив: НБ „Иван Вазов”, 2008.- 368 с.

Постаджян, Мари. Книжовният фонд на Народната библиотека „Иван Вазов”. Формиране и развитие 1879-1944. София: Народна библиотека „Кирил и Методий”, 1984.- 152 с.

Сто години Народен археологически музей Пловдив: Юбилеен сборник: Т .2.- Пловдив: Народен археологически музей, 1985.- 229 с.

Толева, Петя. Електронна библиотека на Регионален археологически музей Пловдив: съвременни решения и перспективи. // Необходими стъпки за интегриране на България в европейското начинание „Еуропеана” : Междунар. конф. 23-24 април, 2010, организирана от Емил Стоянов, член на Европейския парламент.- Пловдив, 2010, с. 52-55.

---

[1] Дякович, Борис. Исторически преглед на Народната библиотека и на Музея в Пловдив до Съединението.- 1906, с. 1.

[2] Пак там, с. 2.

[3] Според Дякович томовете са 429. - Пак там, с. 3.

[4] Радославов, Иван. Юбилеен отчет на Пловдивската народна библиотека и Музей (1882 – 1932). – В: Годишник на Пловдивската народна библиотека и Музей (1931 – 1934), 1935, с. 15.

[5] Цончев, Дим. Народният археологически музей в гр. Пловдив.- В: Годишник на Народния археологически музей Пловдив, 1948, Кн. 1, с. 154.

[6] Дякович, Б. Летописна бележка.- В: ГНБИМ (1928-1929), 1929, с. 8.

[7] Алексиева, А. Годишник на Народния археологически музей Пловдив.- В: Изв. на археологическия  инст., 1950, ХVІІ, с. 390-391.

[8]Цончев, Дим. Народният археологически музей в гр. Пловдив.- В: Годишник на Народния археологически музей Пловдив. 1948, Кн. 1, с. 158.

[9] Бълг.ез. – 179, руски ез.- 59, сръбски ез. – 2, чешки ез.- 10; хърватски ез.- 16, полски ез.- 1, латински ез. – 11, старогръцки ез.- 1, гръцки ез.- 26, френски ез.- 426, немски ез.- 267, английски ез.- 48, италиански ез.- 14, румънски ез.- 5, унгарски ез. – 8.

[10] Постаджян, Мари. Книжовният фонд на Народната библиотека „Иван Вазов”. - 1984, с. 128.

[11] Доклад с изх. № 214 от 2 юни 1947 г.- Необработен архив на Народната библиотека в Пловдив.

[12] Не е датирано.- Необработен архив на Народната библиотека в Пловдив.

[13] Постаджян, Мари. Книжовният фонд на Народната библиотека „Иван Вазов”. - 1984, стр. 146-149.

[14] Докладна записка с изх. № 45 от 27.05.1991 г. до директора на Археологическия музей в Пловдив – Здравко Каров.

[15] Думи от словото на проф. Маргарита Ваклинова, директор на Национален археологически институт с музей в София, произнесени във връзка Откриването на Регионален археологически музей в Пловдив на 12.10.2010 г.

[16] Последният статистически отчет за дейността на библиотеката е от 2000 г., където се посочва, че общият брой на библиотечните документи е 11 180.

[17] Предоставена от Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” София чрез сключен Договор между двете страни на 17.11.2009 г.

Регионален археологически музей – Пловдив, България

Работното място на Петя Толева в музея

Важна книга в библиотеката на музея